Мишел Уелбек - Елементарните частици

През февруари Ан замина заедно с Виктор да прекара ваканцията при родителите си, аз останах сам в Дижон. Отново направих опит да стана праведен католик; излегнат на матрака марка „Епеда“, четях „Тайнството на Светите младенци“ и пиех анасонов ликьор. Пеги е чудесен поет, направо великолепен, но в крайна сметка ме докара до пълно униние. След всички тези истории за грехове и опрощения на греховете, за Господ, който се възрадва повече от връщането на един грешник в лоното на праведниците, отколкото от спасението на самите праведници, ми се искаше да бъда грешник, но така и не успявах да го постигна. Имах усещането, че младостта ми е ограбена. Единственото ми желание беше тези млади кучки с месести устни да ми правят свирка. В дискотеките беше пълно с такива млади кучки с месести устни и докато я нямаше Ан, аз няколко пъти ходих в „Слоу рок“ и в „Ланфер“, но обикновено те излизаха с други, правеха свирки на други, а не на мен; именно тази мисъл ми беше най-непоносима от всичко. По това време настъпи разцветът на „Розовия минител“, всички бяха луднали по него, а аз оставах на линия по цели нощи. Виктор спеше в нашата спалня, но беше кротък и не ни създаваше проблеми. Много се боях от телефонната сметка; когато пристигна, я взех от пощенската кутия и я отворих на път за лицея: четиринайсет хиляди франка. Добре че все още имах влог в Спестовна каса, останал от студентските години, и прехвърлих парите на нашата сметка. Ан така и не разбра нищо.

За това, как живее, човек може да съди по погледите на околните. Постепенно си дадох сметка, че моите колеги, преподавателите в лицея „Карно“ гледат на мен без омраза и язвителност. Не ме смятаха за съперник; всички бяхме впрегнати в една и съща работа, бях един от тях . Те ме научиха да гледам просто на нещата. Взех шофьорска книжка и започнах да се интересувам от рекламните каталози. С настъпването на пролетта прекарвахме следобедите на моравата у семейство Гилмар. Притежаваха доста грозна на вид къща във Фонтен ле Дижон, но край нея имаше хубава морава и дървета. Гилмар беше преподавател по математика и работехме почти с едни и същи класове. Беше висок, слаб, прегърбен, с ръждиво-руса коса и увиснали мустаци; приличаше донякъде на немски счетоводител. Приготвяше барбекюто заедно с жена си. Привечер започвахме да обсъждаме къде ще прекараме ваканцията, настроението беше весело; най-често се събирахме пет-шест семейства преподаватели. Жената на Гилмар беше медицинска сестра и имаше репутация на голяма мръсница; наистина, когато седнеше на тревата, се виждаше, че под полата не носи нищо. За ваканцията те заминаваха при нудистите край Кап д’Агд. Струва ми се също така, че посещаваха сауната за двойки на площад „Босюе“, поне такива приказки се носеха. Никога не посмях да споделя с Ан, но ми бяха симпатични, със социалдемократически убеждения, и нямаха нищо общо с хипитата, които се увъртаха край майка ни през седемдесетте години. Гилмар беше добър преподавател и без колебание оставаше след часовете да помогне на някой закъсал ученик. Мисля освен това, че правеше дарения за хора с физически увреждания.

Брюно внезапно замълча. След известно време Мишел стана, отвори вратата към балкона и излезе да подиша нощния въздух. Животът на повечето му познати беше като на Брюно. С изключение на някои привилегировани сфери като рекламата и модата, човек лесно биваше приет в своята професионална среда, правилата за поведение бяха относително малко и се подразбираха от само себе си. След няколко години труд сексуалните желания угасват и хората се ориентират към гастрономията и вината; някои много по-млади от него колеги вече бяха започнали да колекционират вина в собствена изба. Случаят с Брюно съвсем не беше такъв, той дори не бе обърнал внимание, че виното тази вечер е „Вийо пап“ от 11,95 франка бутилката. Почти забравил за присъствието на брат си, Мишел се облегна на парапета и погледна към отсрещните сгради. Нощта беше настъпила и почти всички прозорци бяха тъмни. Беше неделя срещу понеделник, 15 август. Той се върна при Брюно и седна до него, коленете им почти се допираха. Можеше ли Брюно да бъде смятан за личност? Разпадащият се организъм си беше негов и той сам щеше да преживее физическата немощ и смъртта. От друга страна, хедонисткият му мироглед, силовите полета, съставящи съзнанието му и желанията му, принадлежаха на цяло едно поколение. Също както при научен експеримент, когато изборът на един или няколко поддаващи се на наблюдение компоненти позволява да бъдат наблюдавани ту корпускулярни, ту вълнови реакции у една и съща система от атоми, Брюно би могъл да се приеме за личност, но от друга гледна точка, не беше нищо повече от пасивен елемент на един исторически процес. Неговите мотивации, ценности, желания ни най-малко не го отличаваха от останалите му съвременници. Първата реакция на едно подложено на лишения животно обикновено е да се опита да постигне целта си със сила. Така например гладната кокошка (Gallus domesticus) , отделена от храната с телена ограда, започва да прави все по-неистови опити да премине отвъд въпросната ограда. Постепенно обаче това поведение отстъпва място на друго, на пръв поглед лишено от всякакъв смисъл. Така гълъбите (Columba livid) , когато не могат да получат желаната храна, започват да кълват земята, макар на нея да няма нищо, което би могло да засити глада им. Често те прибягват не само до тези безсмислени действия, но и започват да чистят крилата си; подобно неадекватно поведение, типично за фрустрационни или конфликтни ситуации, се нарича заместваща активност . В началото на 1986 година, малко след като бе навършил трийсет години, Брюно се отдаде на писане.