Мишел Уелбек - Елементарните частици

В началото на март ми се обадиха по телефона от инспектората по просветата. Една преподавателка от лицея в Мо излязла в отпуск по майчинство преди предвиденото и ми предлагаха да я замествам до края на учебната година. Отначало се поколебах, защото имах много лоши спомени от Мо; колебанието ми продължи три часа, след което си казах, че в края на краищата изобщо не ми пука. Вероятно именно това е старостта: емоционалните реакции отслабват, миналото буди у човека малко ненавист и малко радост; интересува го преди всичко функционирането на вътрешните му органи, тяхното неустойчиво равновесие. Когато слязох от влака и прекосих града, първото нещо, което ме порази, беше колко малък и грозен е той, напълно лишен от облик. През детството си всеки път когато пристигнех в Мо, имах чувството, че навлизам в някаква грамадна преизподня. Нищо подобно, преизподнята бе съвсем малка, без каквито и да било отличителни черти. Къщите, улиците… всичко това не будеше у мен никакви спомени; дори лицеят беше преустроен. Посетих сградата на бившия пансион, превърната в местен исторически музей. В същите тези помещения момчетата ме бяха удряли, унижавали, забавлявали се бяха да плюят и пикаят върху мен, да навират главата ми в клозетната чиния; въпреки това не изпитвах никакво вълнение, с изключение може би на лека тъга — без каквато и да било конкретна причина. «Дори Бог не може да заличи онова, което вече е било», твърди някъде католически автор, чието име не помня; ако се има предвид онова, което беше останало от моето детство в Мо, подобна задача, изглежда, не беше толкова трудна.

Няколко часа се разхождах из града, наминах дори към «Бар дьо ла плаж». Спомних си за Каролин Есеян, за Патрисия Овейе; всъщност аз изобщо не бях забравял за тях, така че околните улици ни най-малко не допринасяха за тези възпоминания. Срещнах много младежи, имигранти — повечето негри, много повече, отколкото навремето, и това действително беше нещо ново. Едва след това отидох да се представя в лицея. Директорът се пошегува по повод факта, че съм учил тук, и дори предложи да подири личното ми досие, но аз смених темата и успях да избегна това. Дадоха ми часове в три класа: една паралелка десети и две единайсети — хуманитарна и природоматематическа. Веднага ми стана ясно, че най-трудно ще ми бъде с хуманитарната, в която имаше три момчета и трийсетина момичета. Трийсетина шестнайсетгодишни момичета, блондинки, брюнетки и червенокоси, французойки, арабки, азиатки — до една прелестни и апетитни. При това беше ясно, че всички те правят секс, че сменят момчетата, радват се на младостта си; всеки ден минавах край автомата за презервативи и те ни най-малко не се стесняваха да го използват пред мен.

Всичко започна в момента, когато си въобразих, че може и на мен да ми излезе късметът. Вероятно имаше немалко дъщери на разведени родители и може би щях да попадна на някоя, която дири образа на баща си. Можеше и да се получи, чувствах, че може и да се получи. Необходим беше обаче мъжествен, вдъхващ доверие баща, с широки рамене. Пуснах си брада и се записах в Гимнастическия клуб. С брадата се получи само отчасти, защото беше прошарена и ми придаваше доста странен вид, приличах донякъде на Салман Рушди; от друга страна обаче, мускулите ми наистина заякнаха и за няколко седмици развих доста добър раменен пояс. Възникна обаче нов проблем — моят член. Сега може да изглежда нелепо, но през седемдесетте години никой не се занимаваше сериозно с размерите на мъжкия член; цялото ми юношество беше белязано от всевъзможни комплекси за моята физика, с изключение на този. Не си спомням кой пръв подхвана тази тема, вероятно педитата; впрочем тя се среща често и в американските полицейски романи, докато, напротив, у Сартър няма нито дума по въпроса. Така или иначе, под душовете на Гимнастическия клуб ми стана ясно, че мъжкото ми достойнство е съвсем малко. Проверих у дома: 12 сантиметра, в краен случай 13 или 14, ако рулетката се притисне докрай в основата. Така открих нов източник на терзания; при това нищо не можеше да се направи, недостатъкът си беше окончателен и безвъзвратен. Именно тогава намразих негрите. Всъщност в нашия лицей нямаше много от тях, защото повечето учеха в техническия лицей «Пиер дьо Кубертен», същия, в който небезизвестният Дьофранс организираше своите философски стриптийзи и подмазване пред младежта. Сред моите ученици имаше само един грамаден и як негър в хуманитарния клас, който се наричаше Бен и непрекъснато ходеше с шапка и маратонки «Найк». За него съм сигурен, че имаше огромен член. Естествено всички момичета пълзяха пред този бабуин; а аз, който се опитвах да им преподавам поезията на Маларме, не представлявах никакъв интерес за тях. Ето, това е залезът на европейската цивилизация, мислех си с горчивина: отново да паднем на колене пред дебелите фалоси като на този павиан от рода hamadryas . Стана ми навик да ходя на часове без слип отдолу. Негърът излизаше тъкмо с онази, която бях харесал за себе си: дребничка, светлоруса, с детинско личице и заоблени като ябълки гърди. Двамата идваха на училище хванати за ръце. По време на писмените контролни работи винаги държах прозорците затворени; на момичетата им ставаше горещо, те сваляха пуловерите, гърдите им прилепваха за мокрите тениски, а аз мастурбирах, скрит зад бюрото. Спомням си деня, когато им дадох да направят разбор на една фраза от «На път към Германт»: