Лятото на 1976 година вероятно бе най-ужасният период в живота му; тъкмо бе навършил двайсет години. Беше ужасна жега, дори нощите не носеха никаква прохлада; от тази гледна точка лятото на седемдесет и шеста щеше да остане паметно. Момичетата ходеха с къси прозрачни рокли, които лепнеха по телата им от потта. Той се шляеше по цели дни с разширени от желание очи. Ставаше нощем, прекосяваше пеша Париж, спираше се пред терасите на кафенетата, дебнеше край входовете на дискотеките. Не умееше да танцува. Непрекъснато беше възбуден. Струваше му се, че носи между краката си парче разкапано, гниещо месо, разкъсвано от червеи. На няколко пъти се опита да заговори срещнати на улицата момичета, но получи в отговор унизителни насмешки. Нощем се гледаше в огледалото. Косата му, залепнала за черепа от потта, започваше да редее отпред; гънките на корема му личаха под ризата. Започна да посещава сексшопове и стриптийз барове, но това само изостри страданията му. За пръв път прибягна до услугите на проститутка.
През 1974–1975 година в западното общество бе настъпил невидим на пръв поглед, но решаващ прелом, мислеше си Брюно. Той продължаваше да лежи върху тревясалия насип край канала; за възглавница му служеше сгънатото платнено яке. Отскубна стрък трева и усети между пръстите си влажната й грапавина. През същите онези години, когато се опитваше да си намери място в живота, западните общества бяха поели по някакъв мрачен път. Още през лятото на 1976 година бе станало ясно, че нещата не отиват на добре. На Запад физическото насилие като крайна проява на индивидуалността вървеше по следите на желанието и отново встъпваше в правата си.
Когато възникне нужда от промяна и обновление на господстващата доктрина, пожертваните поколения, в средата на които се извършва подобна трансформация, й остават чужди, а понякога дори се отнасят враждебно към нея.
Огюст Конт — Призив към консерваторите
Към обяд Брюно се качи в колата и стигна до центъра на Партне. Като размисли, реши все пак да продължи по магистралата. Позвъни от една кабина на брат си, който веднага вдигна. Искаше да се видят веднага след като се прибере в Париж. На следващия ден нямаше възможност, защото имаше среща със сина си. Но тази вечер, да, много е важно. Мишел не прояви особено вълнение. „Щом искаш…“, каза той след доста продължителна пауза. Подобно на повечето хора, той не харесваше тази крайна раздробеност на обществото, надълго и нашироко обсъждана от социолози и коментатори. Подобно на повечето хора, смяташе, че дори с цената на известна досада трябва да се съхранят донякъде семейните връзки. Ето защо години наред упорито посрещаше Коледа заедно с леля си Мари-Терез, която прекарваше старините си в малка къща в Ренси заедно със своя симпатичен и почти глух съпруг. Чичо му продължаваше да гласува за комунистите и отказваше да ходи на нощната служба в църквата, което всеки път ставаше причина за препирня . Мишел търпеливо слушаше стареца да говори за освобождението на трудещите се, докато пие запарка от тинтява, и от време на време измърморваше в отговор някоя банална фраза. После пристигаха останалите, сред които и братовчедка му Брижит. Той харесваше Брижит и искрено му се щеше тя да бъде щастлива, но съвместният й живот с толкова глупав съпруг правеше това почти невъзможно. Мъжът й беше лекар на повикване към фирмата „Байер“ и изневеряваше на жена си при всеки удобен случай; тъй като не беше грозен и пътуваше много, удобни случаи имаше в изобилие. С всяка изминала година лицето на Брижит изглеждаше все по-посърнало.
Мишел се отказа от годишното си посещение през 1990 година; сега му оставаше само Брюно. Семейните връзки траят няколко години, понякога няколко десетилетия, всъщност те са по-трайни от всички останали; в края на краищата обаче дори те се разпадат.
Брюно се появи към девет вечерта, беше вече пийнал и склонен да обсъжда теоретични въпроси.
— Винаги съм се удивлявал — започна той, преди още да седне — на невероятната точност на предсказанията, които прави Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. Като си помисля, че тази книга е написана през 1932 година, направо е изумително. Оттогава насам западното общество непрекъснато полага усилия, за да се доближи до описвания от него модел. Все по-съвършен контрол над раждаемостта, който един ден рано или късно ще доведе до окончателното й откъсване от секса и до лабораторно възпроизвеждане на човешкия род при условия на абсолютна сигурност и генетична предвидимост. Това ще рече разпад на семейните връзки, на понятия като бащинство и майчинство. Благодарение на напредъка в областта на фармакологията пък ще бъдат заличени всякакви възрастови различия. В света, обрисуван от Хъксли, шейсетгодишните са също толкова активни, имат същия физически облик и същите желания, както и двайсетгодишните. По-късно, когато борбата с остаряването стане невъзможна, човек си отива посредством доброволна евтаназия; дискретно, бързо и без всякакви драми. Описаното в Brave New World общество е щастливо, в него няма трагедии и крайни чувства. Сексуалната свобода е пълна и няма никакви препятствия пред разцвета на насладите. Мимолетните депресии, униния и съмнения биват премахнати по медикаментозен път, тъй като химията е достигнала значителен напредък в областта на антидепресантите и анксиолитиците. „Два милиграма лекуват всяка драма“. Именно това е светът, към който днес се стремим, светът, в който днес искаме да живеем.
Читать дальше