Мишел Уелбек - Елементарните частици

Веднъж-дваж седмично Брюно решаваше коренно да промени начина си на живот. Постъпваше по следния начин. Отначало се събличаше съвсем гол и се гледаше в огледалото: нужно му бе да стигне до върха на самоунижението, да съзерцава до пълно отвращение издутия си корем, увисналите бузи, спаружения си вече задник. После изгасяваше всички лампи. Събираше крака, кръстосваше ръце пред гърдите си, накланяше леко глава напред и започваше да се съсредоточава. Поемаше бавно и дълбоко въздух, издуваше докрай отвратителния си корем; след това пак така издишваше и мислено произнасяше едно число. Всички числа имаха особено значение, концентрацията му трябваше да бъде пълна; все пак най-важни от тях бяха числата четири, осем и естествено последното — шестнайсет. Когато вдигнеше глава, след като бе произнесъл числото шестнайсет, изпускайки с все сили въздуха от дробовете си, щеше да бъде съвършено нов човек, най-сетне готов да живее, да се плъзга по течението на битието. Нямаше да изпитва нито страх, нито срам; щеше да се храни нормално, да се държи нормално с момичетата. „Днес е първият ден от остатъка на твоя живот“.

Този малък церемониал не оказваше никакво действие върху вродената му стеснителност, но донякъде помагаше срещу булимията му; понякога минаваха два дни, преди да поеме пак по отъпкания път. Приписваше неуспехите си на недостатъчната концентрация, после твърде скоро отново се изпълваше с вяра, че ще успее. Все още беше млад.

Една вечер на излизане от сладкарницата „Сюд Тюнизиен“ се сблъска с Аник. Не бяха се виждали след краткото им запознанство през лятото на 1974 година. Беше станала още по-грозна и почти тлъста. Квадратните й очила с черни рамки и дебели стъкла правеха още по-малки кафявите й очи и подчертаваха болезнената бледност на кожата. Седнаха на кафе и известно време и двамата се чувстваха неловко. Тя също следваше филология в Сорбоната; квартирата й на булевард „Сен Мишел“ беше съвсем наблизо. На раздяла му остави телефонния си номер.

През следващите седмици той няколко пъти ходи при нея. Притеснена от външния си вид, тя се срамуваше да се съблече, но първата вечер предложи на Брюно да му направи свирка. За физиката си дори не спомена, аргументът й беше, че не взема хапчета. „Уверявам те, предпочитам…“ Не излизаше никъде и прекарваше вечерите сама в квартирата. Брюно няколко пъти се опита да свали панталоните й, но тя се свиваше на кълбо и мълчаливо и яростно го отблъсваше. Накрая той отстъпваше и изваждаше члена си. Тя смучеше припряно и доста силно; изпразваше се в устата й. Понякога обсъждаха следването, но разговорите им бяха кратки и той скоро си тръгваше. Вярно бе, че изобщо не можеше да се нарече красива и той трудно си представяше да се появи с нея на улицата, в ресторанта или на опашката за билети в киното. Продължаваше да се тъпче с тунизийски сладкиши до втръсване, после се качваше при нея и след поредната свирка си тръгваше. Навярно така беше по-добре.

Вечерта, когато Аник умря, беше много топла. Макар да бе едва краят на март, наоколо миришеше на пролет. Както обикновено, Брюно купи от сладкарницата рогче с бадеми, после слезе към кейовете на Сена. Звуците от високоговорителя на минаващото корабче изпълваха въздуха и отекваха по стените на Нотр Дам. Той дояде лепкавия, намазан с мед сладкиш и изпита дълбоко отвращение от самия себе си. Може би не беше лоша идея да опита точно тук, в сърцето на Париж, сред гъмжилото от непознати хора. Той затвори очи, събра токове, кръстоса ръце върху гърдите си. Бавно и съсредоточено започна да брои в състояние на пълна концентрация. След произнасянето на магическото число шестнайсет отвори очи, изправи се решително. Корабчето бе отминало, кеят бе пуст. Времето бе все така топло.

Пред сградата, където живееше Аник, имаше малка тълпа и двама полицаи. Приближи се. Нелепо сгърчено, на земята лежеше обезобразеното тяло на момичето. Натрошените й ръце подобно на някакви пипала обгръщаха главата й, онова, което беше останало от лицето й, беше обкръжено от локва кръв. Вероятно миг преди да докосне земята, тя инстинктивно бе вдигнала ръце към главата си, за да се защити. „Скочила от осмия етаж. Умряла на място…“ — обади се досами него някаква жена със странно задоволство в гласа. В този момент пристигна линейката, от която двама мъже измъкнаха носилка. Докато повдигаха тялото, той зърна за миг строшения череп и извърна глава. Линейката замина с вой на сирената. Така приключи първата любов на Брюно.