Мишел Уелбек - Елементарните частици

— Като гледам сиянието на луната над морето — каза Брюно, — ми става съвършено ясно, че изобщо, ама изобщо нямаме място на този свят.

— Наистина ли се налага да заминеш?

— Да, трябва да прекарам две седмици със сина си. Всъщност трябваше да си тръгна още миналата седмица, но сега вече не бива да се бавя. Самолетът на майка му е вдругиден и вече е направила резервация.

— На колко години е синът ти?

— На дванайсет.

Кристиан се замисли и отпи от чашата мюскаде. Беше с дълга рокля, а благодарение на грима приличаше на момиче. Гърдите й се очертаваха под дантелите на корсажа; светлината на свещите разпалваше игриви пламъчета в очите й.

— Струва ми се, че съм малко влюбена — каза тя.

Брюно замръзна в очакване, без да смее да помръдне.

— Живея в Ноайон — добави тя. — Между мен и сина ми всичко беше наред, докато не навърши тринайсет години. Може би е чувствал липсата на баща си, нямам представа… Дали въобще децата имат нужда от баща? Със сигурност обаче той не изпитваше никаква нужда от сина си. В началото понякога го вземаше при себе си, ходеха в „Макдоналдс“ или пък на кино и винаги ми го връщаше по-рано от определения час. После това започна да се случва все по-рядко, а когато замина да живее на юг с новата си приятелка, прекъсна всякакви връзки. Отгледах сина си почти сама и може би не ми е достигал авторитет пред него. Преди две години започна да излиза, събра се с лоша компания. Това учудва мнозина, но Ноайон е доста неспокоен град. Има много негри и араби, на последните избори Националният фронт спечели 40 процента от гласовете. Живея в един блок в покрайнините, пощенската кутия е строшена, не смея нищо да оставя в мазето. Често се страхувам, понякога се чуват изстрели. След часовете се барикадирам у дома и никога не излизам вечер. От време на време пускам по някой порнофилм и нищо повече. Синът ми се прибира по нощите, а понякога не го виждам с дни. Не смея да му кажа нищо; боя се да не ме удари.

— Ноайон далече ли е от Париж?

— Не е далече — усмихна се тя. — В департамента Оаз, на някакви си осемдесет километра.

Замълча и отново се усмихна; в този момент лицето й грееше от нежност и надежда.

— Обичах живота — добави тя. — Обичах живота, по природа бях чувствителна и внимателна, винаги съм обичала да правя любов. Нещо се обърка; не ми е ясно точно какво, но нещо в живота ми се обърка.

Брюно беше сгънал палатката и прибрал нещата си в колата; прекара последната нощ в караваната. На сутринта се опита да проникне в Кристиан, но този път не сполучи. Беше развълнуван и нервен.

— Изпразни се върху мен — каза тя. След това размаза спермата по лицето и гърдите си. По-късно, когато той беше вече на вратата, добави: — Обади ми се.

Той обеща да го направи. Беше събота, първи август.

Противно на навика си, Брюно избираше странични пътища. Малко преди да стигне Партне, спря колата. Чувстваше, че трябва да размисли, но не му беше ясно точно за какво. Околността беше скучна и спокойна, недалеч минаваше канал с почти неподвижна вода. Бреговете му бяха обрасли с водна растителност, за която трудно можеше да се каже дали расте, или гние. Тишината беше нарушавана от жужене във въздуха, изглежда, наоколо летяха насекоми. Той се излегна на обраслия с трева склон и откри слабо движение на водата, която бавно течеше на юг. Не се виждаха никакви жаби.

През октомври 1975 година, малко преди началото на университетската учебна година Брюно се нанесе в апартамента, който баща му беше купил; тогава му се струваше, че започва нов живот. Много скоро го очакваше разочарование. Вярно е, че имаше момичета, дори много момичета, които следваха филология в Сансие, но изглежда, всички те си имаха приятели или поне не проявяваха желание да започнат връзка с него. С цел да се запознае с някоя от тях той посещаваше редовно колективните консултации, както и всички лекции, и скоро се очерта като добър студент. Виждаше ги в университетското кафене, слушаше ги да бъбрят помежду си — те излизаха, срещаха се с приятели, канеха се взаимно на гости. Брюно започна да яде прекалено много. Скоро си установи хранителен маршрут по булевард „Сен Мишел“. Започваше с хотдог от павилиона на ъгъла на улица „Гей Люсак“; малко по-надолу следваше пица, понякога дюнер. На пресечката с булевард „Сен Жермен“ идваше ред на няколко чийзбургера, полети с кока-кола и бананови шейкове; после свиваше по улица „Ла Арп“, за да приключи в сладкарниците с тунизийски лакомства. Преди да се прибере, спираше в кино „Латен“, където даваха два порнофилма с един входен билет. Понякога прекарваше половин час пред киното, преструвайки се, че изучава разписанието на автобусите, с напразната надежда да дочака в салона да влезе жена или двойка. Най-често се виждаше принуден да заеме сам мястото си пред екрана, където чувстваше известно облекчение; контрольорката проявяваше безупречна дискретност. Мъжете винаги сядаха далеч един от друг, като неизменно оставяха по няколко стола разстояние между себе си и другите. Той онанираше спокойно, гледайки филми като „Похотливите медицински сестри“, „Стопаджийката не носи гащички“, „Учителката с разтворени бедра“, „Близалките“ и други такива. Смущаваше се единствено на излизане от киното: изходът водеше право на булевард „Сен Мишел“ и като нищо можеше да се сблъска с някоя колежка. Най-често изчакваше друг зрител да си тръгне и се изнизваше след него; струваше му се по-малко унизително да ходиш на порнофилм с приятели. Обикновено се прибираше към полунощ и четеше Шатобриан или Русо.