Мишел Уелбек - Елементарните частици

В средата на октомври Анабел му изпрати второ писмо, по-кратко от първото. Междувременно бе говорила по телефона с Брюно, който също нямаше никакви новини от брат си: знаеше само, че Мишел редовно се обажда на баба си, но по всяка вероятност ще отиде при нея чак за Коледа.

Една вечер, на връщане от упражнение по анализ Мишел откри в пощенската си кутия в общежитието бележка. На нея пишеше само: „Обади се на леля си Мари-Терез. СПЕШНО“. През последните две години почти не се бяха виждали с леля му Мари-Терез, нито с братовчедка му Брижит. Обади се веднага. Баба му бе получила втори инсулт и се намираше в болницата в Мо. Положението беше сериозно и дори може би много сериозно. Аортата била отслабнала и сърцето можело да не издържи.

Прекоси Мо пеша, мина покрай лицея; беше към десет часа. В същия този момент Анабел изучаваше някакъв текст от Епикур, светъл, умерен и донякъде досаден древногръцки мислител. Небето беше мрачно, водите на Марна — буйни и мътни. Лесно намери болничния комплекс Сент Антоан — ултрамодерна сграда от стъкло и стомана, открита само преди една година. Леля му Мари-Терез и братовчедка му Брижит го очакваха на площадката на четвъртия етаж; личеше, че са плакали. „Не зная дали трябва да я виждаш…“ — каза Мари-Терез. Той не отвърна нищо. Готов бе да преживее всичко, което трябваше да бъде преживяно.

Баба му беше сама в стаята на интензивното отделение. Върху ослепително белите чаршафи се открояваха раменете и ръцете й; трудно му бе да снеме поглед от тази гола, сбръчкана, белезникава и ужасно стара плът. Надупчените от инжекции ръце на жената бяха прикрепени с ремъци към леглото. От устата й стърчеше гофрирана тръбичка. Изпод завивката излизаха кабели, свързани с различни апарати. Бяха свалили нощницата й; не я бяха оставили да оправи кока на косата си, както бе правила всяка сутрин в продължение на толкова години. С тези разпилени сиви коси тя дори не беше съвсем неговата баба; беше просто едно живо същество от плът, едновременно много младо и много старо, попаднало сега във властта на медицината. Мишел взе ръката й; само тази ръка си оставаше за него напълно позната. Преди той често я държеше за ръката и този негов навик се бе съхранил до неотдавна, когато бе навършил седемнайсет години. Тя не отвори очи, но може би въпреки всичко бе усетила неговото докосване. Държеше внимателно пръстите й, както бе правил и преди, с надеждата, че тя ще почувства досега с него.

Тази жена бе минала през трудно детство, принудена да работи на полето от седемгодишна възраст и да живее сред оскотели алкохолици. Младостта й се бе оказала твърде кратка, за да съхрани някакъв спомен за нея. След смъртта на съпруга си беше работила във фабрика, за да може да отгледа четирите си деца; посред зима бе излизала на двора, за да донесе вода за нуждите на домакинството. Вече превалила шейсетте и в пенсия, се бе съгласила отново да поеме грижите за невръстно дете — сина на своя син. И внукът й не бе страдал от липса на каквото и да било — нито от чисти дрехи, нито от вкусни обеди в неделя, нито от любов. Всичко, което бе получил в живота си, го дължеше на нея. Една повече или по-малко изчерпателна оценка на човешкия род непременно би трябвало да вземе под внимание подобни явления. Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.

Мишел прекара в болничната стая около четвърт час, държейки ръката на баба си в своята; после един лекар дойде да го предупреди, че не бива да остава повече. Може би предстояха някакви процедури, във всеки случай не операция, операцията беше невъзможна, а вероятно нещо друго, във всеки случай не всичко бе изгубено.

На връщане всички мълчаха; Мари-Терез някак машинално караше своето „Рено 16“. Мълчанието продължи и на масата, като от време на време някой от тях си припомняше минала случка. Шеташе Мари-Терез, която имаше потребност от движение; на моменти спираше, поплакваше си малко, а сетне отново се отправяше към готварската печка.

Анабел бе проследила заминаването на линейката, а след това и завръщането на реното. Към един часа след полунощ тя стана и се облече; родителите й отдавна спяха; отиде пеша до оградата на къщата на Мишел. Прозорците светеха, вероятно всички бяха в дневната, но от завесите не можеше да се види нищо. Заваля ситен дъждец. Минаха десетина минути. Анабел знаеше, че може да позвъни на вратата и да види Мишел; знаеше, че в крайна сметка може и да не предприеме нищо. Тя не си даваше докрай сметка, че преживява практически урок по свобода на избора ; във всеки случай това бе действително жесток урок и след него, само десет минути по-късно, тя вече нямаше да бъде съвсем същата като преди. Години по-късно Мишел щеше да предложи кратка теория за човешката свобода върху основата на аналогията с поведението на свръхтечния хелий. На атомно равнище обменът на електрони между невроните и синапсисите по принцип следва правилото на количествената неопределеност; ала статистическото елиминиране на елементарните различия и наличието на огромен брой неврони води в крайна сметка до това, че в общи линии и в детайли човешкото поведение е толкова строго детерминирано, колкото поведението на коя да е друга естествена система. Същевременно при някои изключително редки обстоятелства (християните наричат това осенение на Божията милост ) в мозъка възниква и се разпространява нова вълна на кохерентност; възниква — временно или окончателно — нов тип поведение, регулирано от принципно нова система източници на хармонични колебания; налице е онова, което е прието да се нарича акт на свободната воля .