Мишел Уелбек - Елементарните частици

През онази нощ не се случи нищо подобно и Анабел се прибра в бащиния дом. Чувстваше се някак по-стара. Щяха да минат повече от двайсет и пет години, преди тя отново да види Мишел.

Към три часа иззвъня телефонът; сестрата изглеждаше искрено опечалена. Положени били всички възможни усилия, но в действителност нищо не можело да се направи. Просто сърцето било прекалено износено. Все пак със сигурност можело да се каже, че изобщо не е страдала. Сега всичко било свършено.

Мишел се отправи към стаята си, вървеше с малки крачки, двайсет сантиметра, не повече. Брижит понечи да стане, но Мари-Терез я спря. Минаха около две минути и откъм стаята се дочуха звуци, напомнящи мяукане или ръмжене. Този път Брижит не издържа и се втурна натам. Мишел се бе свил на топка на пода до леглото. Очите му бяха едва ли не изскочили от орбитите. Върху лицето му не личеше нищо, което да напомня скръб или каквото и да било друго човешко чувство. То бе сгърчено от неописуем животински ужас.

Малко след Поатие Брюно изгуби управление на колата. Пежото 305 поднесе към средата на платното, после леко се блъсна в мантинелата и спря със задницата напред. „Мамка му мръсна! — глухо изруга той. — Каква свинщина!“ Някакъв ягуар, който се носеше с 220 км в час, наби рязко спирачки, за малко не се удари в другата мантинела и се понесе нататък сред вой от клаксони. Брюно излезе и размаха юмрук след него. „Педераст! — кресна той: — Гаден педераст!“ После обърна колата и продължи пътя си.

„Мястото на промяната“ бе основано през 1975 година от неколцина бивши активисти от шейсет и осма (откровено казано, през шейсет и осма те не бяха проявили кой знае каква активност; бяха водени, да речем, от духа на шейсет и осма). То бе разположено южно от Шоле и представляваше обширен, обрасъл с борове имот, собственост на родителите на един от тях. Проектът, носещ отпечатъка на модните в началото на седемдесетте години анархистки идеи, предвиждаше осъществяването на една конкретна утопия, с други думи, място, където „тук и сега“ ще бъдат приложени на практика принципите на самоуправлението, на уважението към личната свобода и на пряката демокрация. Същевременно не ставаше въпрос за основаване на нова комуна; според далеч по-скромния замисъл това би трябвало да бъде място, където привържениците на идеята ще идват на почивка и ще имат възможност през летните месеци да се опитат да приложат на практика въпросните принципи; предвиждаше се да бъдат създадени благоприятни условия за съвместни дейности, за творчески срещи, все в духа на хуманизма и народовластието; по думите на основателите освен всичко останало там можеше да се осъществи и „едно хубаво чукане“. Брюно излезе от магистралата и пое по пътя за Шоле Сюд, който в продължение на десетина километра минаваше покрай морския бряг. Стори му се, че напълно случайно зърна табелата. Върху нея с букви от различни цветове бе изписано: „МЯСТО НА ПРОМЯНАТА“; под нея, върху по-малка табелка с червени калиграфски букви фигурираше без съмнение местният девиз: „Свободата на другите прави моята собствена свобода безгранична“ (Михаил Бакунин). Отклонението надясно очевидно водеше към морето; по него две момичета мъкнеха голяма пластмасова патица. Малките мръсници не носеха нищо под тениските. Брюно ги проследи с поглед; почувства болка в слабините. Разсъди трезво, че мокрите тениски не са зле като начало. Момичетата свиха встрани от пътя и без съмнение се отправиха към съседния къмпинг.

Той паркира пежото и се насочи към дъсчената будка, над която се мъдреше надпис „Добре дошли“. Вътре седеше по турски жена на около шейсет години. Мършавите й сбръчкани гърди едва повдигаха памучната блуза; на Брюно му стана жал за нея. Тя се усмихна приветливо, но малко напрегнато. „Добре дошли на Мястото — каза накрая тя. После се усмихна по-широко; дали не беше малоумна? — Имаш ли резервация?“ Брюно отвори куфарчето от изкуствена кожа и извади документите си. „Чудесно“ — каза повлеканата, все така широко усмихната.

В къмпинга бе забранено да се влиза с кола и той реши да свърши първо две неща. Най-напред да намери място за палатката, а после да пренесе там багажа си. Преди тръгване беше купил от „Самаритен“ палатка тип иглу (произведена в Китайската народна република, дву-триместна, цена 449 франка).

Първото нещо, което видя Брюно, когато излезе на поляната, беше пирамидата. Двайсет метра в основата, двайсет метра височина: постройката беше безупречно равностранна. Стените бяха от стъкло с квадратни рамки от тъмно дърво. Някои от стъклените квадрати силно отразяваха светлината на залязващото слънце; през други се виждаше вътрешното обзавеждане: площадки и прегради също от тъмно дърво. Като цяло ансамбълът твърде сполучливо напомняше дърво — стволът представляваше голям цилиндър по средата на пирамидата, в който вероятно се виеше централното стълбище. Отвътре поединично или на групи излизаха хора; някои от тях бяха облечени, други голи. Червеникавата светлина на залеза искреше в тревата и превръщаше гледката в декор от фантастичен филм. Брюно наблюдава две-три минути сцената, после взе палатката и пое по склона на най-близкия хълм.