Мишел Уелбек - Елементарните частици

Водата се стича винаги по посока на най-минималния наклон. Предопределено не само по принцип, но и във всяко отделно действие човешкото поведение допуска много малко отклонения, а когато ги има, те са рядко последователни. През 1950 година на Франческо ди Меола се роди син от една италианска актриса — второстепенна актриса, обречена завинаги да играе ролите на египетска робиня и успяла — това бе върхът на кариерата й — да получи две реплики в „Quo vadis?“. Нарекоха сина си Давид. На петнайсет години той мечтаеше да стане rock star . В това отношение не беше единственият. Макар далеч по-богати от директорите на фирми и банкерите, рок звездите съхраняваха образа на бунтари. Млади, прочути, красиви, желани, рок звездите заемаха върха на обществената йерархия. В цялата човешка история от времето на обожествяваните фараони в Древен Египет нямаше аналог на култа към рок звездите от страна на европейската и американската младеж. От гледна точка на физическите данни Давид притежаваше всичко необходимо, за да постигне целите си: съвършена красота, едновременно животинска и дяволска; мъжествени, при това изключително правилни черти на лицето; дълга черна коса, много гъста и леко чуплива; големи тъмносини очи.

Благодарение на бащините си връзки Давид записа първата си плоча 45 оборота на седемнайсет години и тя беше пълен провал. Трябва да се вземе предвид, че същата година излязоха албумите „Sgt Peppers“, „Days of Future Passed“ и много други. Джими Хендрикс, „Ролинг Стоунс“, „Доорс“ бяха на върха на кариерата си; Нийл Йънг правеше първите си записи, а много надежди се възлагаха на Брайън Уилсън. По онова време един добър, но недотам талантлив басист трудно би могъл да си пробие път. Давид упорстваше, смени четири групи, пробва всякакви стилове; три години след заминаването на баща си реши да си опита късмета в Европа. Без проблем подписа договор с един клуб на Лазурния бряг; всяка вечер в гримьорната му бе пълно с момичета, което също не беше проблем. Ала никоя звукозаписна компания така и не обърна внимание на неговите изпълнения.

Когато Давид срещна Анабел, в колекцията му имаше повече от петстотин жени, но никога преди не бе попадал на подобно пластично съвършенство. От своя страна Анабел бе привлечена от него така, както и всички останали. Тя се съпротивлява няколко дни и отстъпи едва една седмица след пристигането им. Зад къщата се бяха събрали трийсетина души и танцуваха в топлата звездна нощ. Анабел бе облякла бяла пола и късичка тениска с изображение на слънце отпред. Давид танцуваше съвсем близо до нея и от време на време я завърташе в такт с рока. Вече час, откакто танцуваха без умора под ту бързия, ту бавен ритъм на барабаните. Брюно се бе облегнал на едно дърво, неподвижен, със свито сърце и зорко следеше всяко тяхно движение. От време на време Мишел се появяваше в светлия кръг и веднага след това изчезваше в мрака. Внезапно се появи само на пет метра. Брюно видя как Анабел се откъсна от танцуващите, отиде при него и чу как го попита: „Няма ли да танцуваш?“. В този момент лицето й изглеждаше ужасно тъжно. Мишел отклони предложението с много бавно движение на ръката, подобно на някое отново върнато към живот праисторическо същество. Анабел остана неподвижна пред него в продължение на пет-десет секунди, после се обърна и се присъедини към групата. Давид я хвана през кръста и властно я привлече към себе си. Тя постави ръце на раменете му. Брюно отново погледна към Мишел; стори му се, че върху лицето на брат му блуждае усмивка. Той сведе очи и когато погледна отново, Мишел беше изчезнал. Анабел бе в прегръдките на Давид, устните им почти се докосваха.

Мишел лежеше в палатката си и очакваше деня. На разсъмване се разрази много силна буря и той с изненада установи, че малко се бои. После небето се успокои и заваля тих, монотонен дъжд. Капките глухо почукваха по брезента на палатката на няколко сантиметра от лицето му, но той се чувстваше защитен от досега с тях. Внезапно бе изпълнен с предчувствието, че целият му живот ще наподобява този миг. Ще премине покрай човешките вълнения, понякога ще се доближава много до тях; другите ще изпитват щастие или отчаяние, но нищо от всичко това няма нито да го засегне, нито да го споходи. Вечерта, докато танцуваше, Анабел на няколко пъти го бе търсила с поглед. Искаше да се помръдне, но не успя да го направи; имаше ясното усещане, че потъва в ледена вода. А наоколо всичко бе напълно спокойно. Чувстваше се отделен с няколко сантиметра пустош от света, пустош, която образуваше около него черупка или броня.