Мишел Уелбек - Елементарните частици

Самият той не бе съвсем наясно с причините, които го накараха да напусне Калифорния през 1970 година и да купи имение в Горен Прованс. Едва по-късно, почти на прага на смъртта, той реши, че по силата на някаква неясна вътрешна нужда е искал да умре в Европа , но навремето мотивите му бяха значително по-повърхностни. Събитията от 1968 година го бяха впечатлили и когато движението хипи в Калифорния започна да запада, той си каза, че нещо би могло да се направи с европейската младеж. Джейн го насърчи в това му намерение. Френската младеж беше доста задръстена, скована от голисткия патернализъм, но според него бе достатъчна само една искра, за да се разрази пожар. От няколко години най-голямата наслада на Франческо бе да пуши марихуана в компанията на момичета, привлечени от духовния ореол на движението, а после да спи с тях сред будистки символи и ухание на тамян. Момичетата, които пристигаха в Биг Сур, бяха обикновено малки глупави протестантки и поне половината от тях бяха все още девствени. Към края на шейсетте години притокът започна да пресъхва. Тогава той реши, че може би е време да се завърне в Европа; мисълта за завръщане бе странна за самия него, след като бе напуснал Италия на петгодишна възраст. Баща му бе не само революционен активист, но и културен човек, естет, влюбен в красивото слово. Това вероятно бе оставило своите следи. В крайна сметка той винаги бе смятал, че американците са малко или повече глупави.

Беше все още красив мъж, с изваяно мургаво лице, дълги бели коси, гъсти и къдрави; вътре в организма му обаче клетките бяха започнали да се размножават безпорядъчно, да нарушават генетичния код на съседните клетки, да отделят токсини. Мненията на специалистите, при които бе ходил на преглед, се разминаваха в много отношения, но бяха единодушни в едно, най-важното: предстоеше му скоро да умре. Неговият рак не можеше да се оперира и щеше неизбежно да продължава да развива метастази. Повечето лекари предвиждаха тиха агония, без физически страдания до самия край с помощта на известен брой медикаменти. И действително, до този момент единственото, което чувстваше, бе силна обща отпадналост. Въпреки това не можеше, не искаше да се примири с подобна съдба. У съвременния западен човек дори когато се чувства здрав, мисълта за смъртта присъства като фонов шум , който постепенно изпълва мозъка с отпадането на плановете и желанията. От година на година този шум става все по-натрапчив и може да бъде сравнен с глух тътен, придружен понякога от скърцане. През други епохи фоновият шум се е състоял в очакване на царството небесно; днес той не е нищо повече от очакване на смъртта. Това е.

Никога нямаше да забрави колко безразличен бе Хъксли пред перспективата на собствената си смърт; твърде възможно бе обаче това да се е дължало на старческо оглупяване или на наркотици. Ди Меола бе чел Платон, „Бхагавад Гита“ и „Тао Те Кинг“, но нито една от тези книги не му бе донесла покой. Бе едва на шейсет години и въпреки това умираше, всички симптоми бяха налице и нямаше място за каквото и да било съмнение. Започваше дори да става безразличен към секса и някак разсеяно констатира колко красива е Анабел. Що се отнася до момчетата, дори не ги забеляза. Открай време живееше в обкръжението на младежи и вероятно по навик прие с известно любопитство предложението да се запознае със синовете на Джейн; в действителност изобщо не му пукаше за тях. Закара ги по средата на имението и им каза, че могат да опънат палатката където намерят за добре; искаше просто да си легне, по възможност без да вижда когото и да било. Външно все още олицетворяваше типа проницателен и чувствен мъж, в чиито очи искри ирония и може би мъдрост; някои особено глупави момичета дори смятаха, че лицето му е озарено и доброжелателно. Самият той не чувстваше у себе си никаква доброжелателност, още по-зле — имаше чувството, че е посредствен комедиант: интересно как му се хващаха на номерата? Ама наистина, си казваше той понякога с известна доза тъга, тези младежи, търсещи нови духовни ценности, са наистина пълни тъпаци.

Когато слязоха от джипа, на Брюно бяха достатъчни само няколко секунди, за да разбере, че е допуснал грешка. Имението беше разположено на хълмиста местност с лек наклон на юг, а наоколо имаше цветни лехи и дървета. В езерцето със спокойна зеленикава вода се спускаше водопад; край него гола жена се печеше върху плосък камък, а друга се сапунисваше, преди да се гмурне. Близо до тях някакъв едър брадат мъж, излегнат на плетена рогозка, медитираше или спеше. Той също беше гол, силно загорял; дългите му бледоруси коси странно се открояваха върху тъмната кожа; донякъде приличаше на Крис Кристоферсън. Брюно се почувства разколебан; всъщност какво друго очакваше да види тук? Все още можеха да си тръгнат обратно, стига да го направеха веднага. Той хвърли поглед към спътниците си — удивително спокойна, Анабел бе започнала да разгъва палатката, Мишел седеше на един пън и си играеше с ремъка на раницата; изглеждаше напълно отнесен.