Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

— Госпожице Ву, когато кажа на Филис, че не желая да ме безпокоят, очаквам от вас и от останалите съдружници… — После натисна бутона и прекъсна връзката. — Да щурмуваш вратата не е особено умно, Ву. Имам нужда от тази жена, независимо дали вярваш или не. Тя е изключително добра в работата си.

— Може би, но не е твърде мила.

— И не бива да бъде. Ако беше мила, всички щяха да се изнизват покрай нея. А понеже не е, някои от колегите ти се страхуват да отидат дори до тоалетната, за да не ги забележи, и така остават на бюрата си и работят без прекъсване. Това е полезно за фирмата.

Ву си позволи да се усмихне.

— Наистина заприличваш все повече и повече на господин Фрийман.

Харди наклони глава.

— Приемам го за комплимент от най-висша степен. Да си ми виждала стреличките?

— Стреличките ти? Че кога съм ги виждала изобщо?

— Не знам. Но вчера бяха тук, или онзи ден, не помня, а сега ги няма. Изчезват вече за втори път през последните два месеца. Струва ми се, че си губя ума.

— Може би го пазиш за по-големи дела.

Харди престана да тършува из чекмеджетата и ги захлопна едно след друго.

— За съжаление май няма кой знае какви признаци и за това.

Като огледа стаята за последен път, най-после се предаде и се облегна в големия си кожен стол зад бюрото.

— Та какво е толкова важно, та рискува да си навлечеш възмущението на Филис?

Тя му показа плика.

— Това е направо страхотно.

— Какво е то?

Тя му го подаде и той извади листовете отвътре.

Скъпа госпожице Ву,

Отдавна се каня да ви пиша, за да благодаря на вас и на господин Харди за всичко, което направихте за мен, но трябваше да наваксвам много в училище. Все не намирах време. Както сигурно сте научили от майка ми, „Сътроу“ ме прие обратно — благодарение на парите на Хал и на влиянието на господин Уагнър, който ме накара да подпиша документ, че обещавам повече да не нося зареден пистолет в училище.

О-о. Или в противен случай какво? Ще ме изключат?

Забравяйки факта, че ние вече не притежаваме оръжие и че ако реша, нищо не може да ме спре. Но не се безпокойте. Съгласен съм, че идеята не е добра.

Другата причина, поради която нямах време, е че отново се отдадох на писане — започнах в деня, в който излязох, но пиша съвсем различни неща от „Перфектен убиец“. По-миролюбиви, дори по-весели. Може би съм постигнал напредък, защото точно днес ми се обадиха от списание „Максуини“. Казаха, че искат да поместят последния ми разказ. Мислех, че ще се радвате да узнаете това, както и колко съм щастлив, че опитът ми за самоубийство не сполучи. Наистина много щастлив.

Нали знаете онова прочуто изречение от „Ана Каренина“? „Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“ Е, времето ми в моето собствено нещастно семейство свърши и може би един ден, когато създам свое, то ще е по-различно. В разказа, който ще публикува „Максуини“, се разправя за един човек, прекарал детството си в по-щастливо семейство. Надявам се, че ще ви хареса.

Но не забравяйте едно нещо става ли? Всичко е измислено.

Бранд и Ву седяха на една маса в дъното на „Балбоа“. Сервитьорът им бе донесъл напитките, но те не ги бяха докоснали. Когато Бранд свърши да чете писмото на Андрю, го подаде внимателно на Ву. Измина една дълга минута, преди да проговори.

— Неприятно ми е, че се опитах да го тикна зад решетките до края на живота му. — Отново замълча. — Никога досега не съм имал обвиняем, който да е невинен, знаеш ли? Това те кара да се замислиш.

— Може би сега се питаш дали не си изпратил в затвора някого, чието място не е там?

Той помисли малко.

— Всъщност не. Не смятам. Искам да кажа, Бартлет беше изключение. Поне се надявам да е така. Но да си призная, не съм сигурен. Алън Боскачи също е бил убеден, че онзи Уелдинг е виновен. Странно — продължи той, — но това по някакъв начин ме кара да вярвам по-силно в системата. В края на краищата Андрю Бартлет е свободен, въпреки че и аз, и Джонсън положихме всички усилия да го унищожим. Понякога системата работи.

Харди и Глицки почти не се бяха виждали от шест седмици.

След ареста на Екзекутора и въпреки щастливата развръзка медиите изядоха Глицки с парцалите, обвинявайки го за политически некоректния му стил на работа. Многобройните публикации за ролята му в провала с ЛеШон Броуди, съчетана с явното му незачитане не само на законовите, но и на основните човешки права на заподозрените, особено ако произлизаха от тинята на обществото, доведоха до не едно искане за оставката му. Някои правозащитни организации настояха процедурите по вземането на решения в полицейското управление да бъдат разследвани и призоваха за формирането на различни комитети, които да надзирават и да критикуват управленската структура.