Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

— Кои „ние“, господин началник?

— Аз, лейтенант Марсел Лание от „Убийства“ и Дизмъс Харди.

— Адвокатът? — женски глас. — С какво право един адвокат се намесва в решенията на полицията?

— Не господин Харди взе решението, Клодия. Той бе запознат подробно със ситуацията и ни бе от голяма полза. Във всеки случай, връщайки се към първоначалния въпрос, предвид поведението на господин Котрел през изминалите няколко седмици сметнахме, че ако го известим за присъствието си, той най-вероятно ще убие заложницата, а после и себе си. Второто възражение беше, че бяхме съставили по-добър план.

— Но този план излагаше на опасност живота на цивилни граждани, не е ли така?

— Вярно е, но ставаше дума само за един цивилен и господин Харди, който е тясно ангажиран със случая, прие да участва доброволно. И освен това нека не забравяме — каза Глицки, полагайки усилия да запази спокойствие, — че операцията беше успешна.

От тъмнината прозвуча друг безплътен глас:

— Да, но сигурни ли сте, че именно Рей Котрел е Екзекутора?

— Почти сто процента. Признал е всичко на госпожица Ву. Сега, след като е под арест, без съмнение ще научите повече подробности.

— Разбрах, че е бил малтретиран като дете, отраснал в домовете на приемни семейства.

— Това въпрос ли е? — попита Глицки. — Ако е така, без коментар.

— Господин началник? До каква степен решението ви да не използвате снайпериста бе продиктувано от трагичните последици на случая с ЛеШон Броуди?

— Първо, решението в случая с ЛеШон Броуди, не бе взето нито от мен, нито от друг под тази юрисдикция.

Второ, както, струва ми се, вече изясних, господин Ралстън, никога не сме вземали решение да не използваме снайпериста в днешната ситуация и фактически през цялото време, докато траеше операцията, не сме го изключвали като вариант, стига да се предоставеше възможност. Но това не се случи.

— С други думи, бяхте готов да издадете заповед Котрел да бъде застрелян наместо, а не му дадохте шанс да се предаде, като му съобщите, че е обкръжен и няма друг избор?

Стомахът му се сгърчи в спазъм. Притиснал с едната си ръка болното място, а другата вдигнал срещу ярките прожектори, Глицки се опита да не изглежда прекалено застрашителен, а напротив, дори любезен и услужлив. Но погледът, който хвърли на невидимото множество, можеше да се определи само като кръвнишки.

— Както, струва ми се, вече обясних…

Една сряда, малко преди един часа по обяд, Ву се запъти по коридора и свърна вдясно към кабинета на Харди, като мина точно зад работното пространство на Филис. Но явно възрастната жена имаше очи и на гърба си, защото щом Ву се изравни с нея, тя се завъртя на ергономичния си стол и й препречи пътя с ръка.

— Той е зает и не желае да го безпокоят. Имате ли уговорена среща?

Ву спря, като се насили да се усмихне учтиво:

— Току-що си отворих пощата — каза тя, размахвайки жълт плик, — и съм сигурна, че ще иска да види това.

— Така казват всички. Вие, съдружниците, сте убедени, че господин Харди иска да ви вижда и това, разбира се, е така. Ние с него обсъдихме този въпрос. Той с радост отделя време за партньорите си, но наистина предпочита моментът да е удобен по-скоро за него, отколкото за вас. — Навярно Филис действително вярваше, че с усмивката си на училищен възпитател смекчава посланието. — Извинете — каза тя, когато един от телефоните й иззвъня и тя се обърна да го вдигне.

Ву не се поколеба нито за миг и се отдалечи колкото може по-тихо. Почука на вратата на Харди.

— Госпожице Ву! — разнесе се зад нея недоволният глас на Филис. В същото време отвътре прозвуча едно „слушам“ и тя побърза да влезе.

Шефът й, свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката си, ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Приветства появата й с усмивка, приветлива в сравнение с поведението му, което издаваше очевидна тревога.

— Как успя… — започна той, но бе прекъснат от острото жужене на интеркома. Пресегна се, натисна бутона и отново произнесе „слушам“, този път в слушалката. Знаеше, че от всички неща, които Филис мрази — а бе научил от опит, че те обхващат почти всички форми на човешко общуване — кавалерийският му поздрав по телефона може би я дразни най-много.

— Господин Харди! Казах на госпожица Ву, че не желаете да ви безпокоят, но тя въпреки това влезе.

— Виждам и ви уверявам, че вече съм обезпокоен, Филис. Грешката не е ваша. Веднага ще я смъмря. Благодаря ви.

Без да изключва микрофона, той се обърна строго към Ву: