Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

Още не бе пристигнал целият отряд — обикновено отнемаше четирийсет минути до един час, докато се съберат всичките му членове. Снайперистът обаче беше налице и командирът го изпрати на покрива на сградата срещу Ейми, за да види какво може да направи. Бранд чу заповедта:

— Ако е насочил оръжие към нея и ако ти е на мушката, стреляй! — После, като посочи микробусите на телевизията, той се обърна към Ариола: — Информирай тези чакали, че посмее ли някой да използва камерата си, ще му я навра в задника.

Присъствието на Бранд оставаше все така незабелязано в суматохата. Ариола отиде да говори с новинарите, докато командирът изтича през улицата и изчезна във входа на Ейми. Горе-долу на всяка минута някое ченге от ТАС в черна бронежилетка се явяваше да докладва на заместник-командира, който стоеше до вратата на караваната. В един момент — отдавна бе станало безсмислено да се измерва времето в часове — Ариола изникна до Бранд и двамата видяха командира да излиза от фоайето, да поглежда към небето и да тича към тях. Заговори на заместника си:

— Не виждам смисъл да чакаме повече.

— Аз също.

— Шефът обаче нареди да го изчакаме. Ако нахлуем вътре, има опасност да я загубим. Макар че не знам какво се върти в ума на онзи откачен. — Командирът пак погледна бързо потъмняващото небе. Като поклати глава, той въздъхна с раздразнение. — След пет минути ще мръкне съвсем. Трябва да влезем.

Той седеше там от цяла вечност, а ръката му, хванала пистолета със страховития си придатък, заглушителя, почиваше на облегалката на фотьойла. Пръстът му си играеше несъзнателно със спусъка, докато прелистваше едно по едно — небрежно и бавно — страниците на различните списания, които Ву държеше в едно кошче на пода. Парализирана от страх, тя го наблюдаваше. Веднъж се осмели да премести тежестта си в стола до масата и той моментално скочи като ужилен, вдигайки заплашително оръжието.

— Не мърдай!

Доволен, че му се подчинява, той се облегна назад, преметна удобно крак връз крак и отново запрелиства списанията.

Ву нямаше представа как да се спаси, затова седеше, вцепенена от паника и примирение. Вече бе премислила възможностите си. Той бе на около пет метра от нея във фотьойла, твърде далеч, за да се хвърли отгоре му с един скок и да се опита да го обезвреди. Външната врата бе все така заключената с резето и веригата.

Единственото място, където евентуално би могла да се скрие, беше банята, но тя бе чак в другия край на просторното помещение.

Помисли си, че когато моментът настъпи, разбира се, ако изобщо й дадеше някакво предупреждение, може да хукне да бяга, като го замери с нещо — например със солницата или със стола, на който седеше. Но от поведението му по време на мъчителното очакване отсъди, че най-вероятно щеше да наплюнчи пръста си, да прелисти следващата страница, да хвърли поглед през прозореца както вече бе сторил поне десет пъти, да реши, че е достатъчно тъмно, да вдигне пистолета си и да я застреля без никакво предупреждение. После щеше да отключи вратата и преспокойно да излезе, защитен от булото на нощта.

Неспособна да го гледа повече как подръпва спусъка, тя затвори очи, като се опита да намери някакво кътче във вътрешния си мир, където да се приюти, ала откри, че няма къде да отиде. Това бе краят на живота й и всичко, което чувстваше, бе приближаващата пустота. Отвори очи и започна да го наблюдава: как отгръща нова страница, как я поглежда, все едно е част от мебелировката, как отново забива нос в списанието, как обръща глава към прозореца и прелиства друга страница.

Малката дупка в дулото на заглушителя и играещият си със спусъка пръст до такава степен бяха погълнали съзнанието й, че самата тя не се бе сетила да погледне през прозореца. Сега обаче го направи и установи, че нощта наистина се спуска — в стъклото, като в огледало, видя собственото си отражение. Отвън вече не влизаше светлина, която да разсейва образа.

Той нямаше да чака още дълго.

Чук! Чук! Чук!

Звукът стресна и двамата. Ву неволно изписка тихо, а той скочи от мястото си, при което краката на фотьойла изскърцаха по дървения под. В същото време списанията се изплъзнаха от скута му. След тишината, царила толкова дълго в стаята, двата звука — почукването и падането на списанията — се сториха на Ву като ехо от гръмотевица.

Тя му хвърли озадачен поглед. Той вдигна оръжието и протегна ръка, като се прицели право в сърцето й. Без да я изпуска от мерника, очите му зашариха между нея и вратата. Първоначалната му паника премина и тя разбра, че размисля как да постъпи. След шума, който бяха причинили, бе невъзможно да се престорят, че няма никой вкъщи.