Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

— Не. В съда представляваме противниковите страни. Би било срещу правилата.

— Срамота — каза Сесил.

— Аха — Бранд поднесе чашата към устните си и отпи.

Сесил обслужи неколцина клиенти малко по-надолу на бара и смени канала на телевизора. Когато се върна, Бранд въртеше чашата си на плота, като се взираше в жълтеникавата течност.

— Добре ли си? — попита Сесил.

— Да, чудесно.

— Въобще не изглеждаш чудесно. Изглеждаш нещастен.

— Заради Ву — рече Бранд. — Мисля, че съм влюбен в нея.

— Казваш го, сякаш току-що ти е хрумнало.

— Ами да.

— Още ли ще се виждате в съда?

— Не мисля. Не и след днешния ден.

— Ами щом си влюбен, братле, не се размотавай, ами направи нещо. Някой като нищо ще ти отмъкне мацето под носа. На твое място не бих търкал стола с жалкия си задник, очаквайки я да се появи. Щях да я намеря и да си кажа мъката.

Бранд тъкмо поднасяше чашата съм устните си, но спря насред път, остави я на бара и се втурна към изхода.

— Хей, рестото ти!

— Задръж го.

Той седеше на фотьойла й, след като излезе иззад паравана, където се беше скрил, докато я чакаше. Бе насочил към нея пистолет — пистолет с дълга тръба, прикачена към дулото, която изглеждаше много тежка. Тя седеше до масата с ръце в скута. Торбата с покупките още беше на пода до вратата, където я бе оставила, за да заключи.

— Откъде знаеш къде живея? Как влезе тук?

Смехът му беше гърлен, безрадостен.

— Много ме бива да откривам хората. А влязох по същия начин, както влизах по къщите, когато бях малък.

Важното обаче е, че съм тук.

— Какво искаш?

— Да си довърша работата.

— И каква е тя? Тази твоя работа?

— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.

— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.

— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.

— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.

— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?

— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?

— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?

— Но аз не съм…

Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.

— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?

— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…

— Изобщо не разбираш какво ти говоря. Не ми пука какво имаш предвид или какво си имала предвид. Ти играеш същата игра, каквато всички играеха с баща ми, не виждаш ли? И ти си като Алън Боскачи преди двайсет години — арогантна, самонадеяна, твърдоглава и дяволски заблудена! — Той отново вдигна оръжието. — Не мърдай!

— Не съм мръднала. Само…

Дулото със заглушителя сочеше право в гърдите й.

— Не ме интересува. Като кажа нещо, няма да ми противоречиш. Щом казвам да не мърдаш, значи няма да мърдаш.

— Съжалявам. Няма повече. Обещавам. Но съм нервна. Трябва да се изпишкам.

— Ами пикай!

Тя понечи да стане, но той отново излая, надигна се от фотьойла с насочен пистолет.

— Сядай долу!

— Но нали каза…

— Казах, че можеш да се изпикаеш. Не съм казал да ходиш някъде.

Тя го зяпна, после стисна краката си.

— Какво общо имам аз с Алън Боскачи? — Не биваше да го оставя да млъкне, трябваше да печели време, всяка секунда беше ценна.

— Ти си същата като него.

— Вече го каза. Но защо?

— Наистина ли питаш защо? Като че ли не знаеш. — Той се облегна и положи пистолета на коленете си. — Видях те първия ден с Бартлет, беше толкова сигурна, че е виновен, готова да го пратиш за половината му живот в пандиза, без изобщо да ти пука за истината. Също както Боскачи постъпи с баща ми. Изпрати го зад решетките до живот, без въобще да го е извършил.

— Баща ти ли?

— Точно така. Баща ми.

— Какво не е извършил?

— Изнасилил и убил майка ми, ето какво.

Тя притисна ръце към стомаха си.

— Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.

— Говоря за моя баща, по дяволите! За моя баща! — И той отново вдигна оръжието, като се наведе напред. Подържа го насочено към нея пет секунди и пак рухна назад. — Баща ми — повтори той с мъртвешко спокойствие.