Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

— Искаш ли да дойда с теб?

— Всъщност се канех да ти предложа да си починеш малко. Като управляващ партньор искам да ти кажа, че днес ти допринесе за това доброто да надделее. А то не се среща толкова често, та да си позволим да го игнорираме. Дейвид Фрийман, урок номер шест. Затова е твой свещен дълг да си вземеш свободна вечер и да се насладиш на победата.

— Дейвид Фрийман никога не си вземаше свободно време.

— Не е вярно. Всеки път, когато печелеше дело, празнуваше, та пушек се вдигаше.

Ву погледна черновата на бюрото си и въздъхна.

— Не смятам, че сме спечелили. Не и до следващата сряда. Чак тогава, ако изобщо…

— Свършено е — каза Харди. — Щом Джакман разбере, че Саларко не са чули изстрели, предполагам, че дори и без куршуми с белези от заглушител по тях, няма да даде ход на делото. Тази вечер Андрю си е вкъщи, Ву. Няма как да не наречеш това победа.

— Добре, но тази победа не е моя заслуга.

— От къде на къде?

— Ти си този, който откри всички несъответствия. Аз създадох само проблеми.

Харди остана за миг неподвижен на прага, после пристъпи вътре и затвори вратата.

— Слушай, Ву — започна той. — Това беше първият ти важен случай. Естествено, че не можеше да си съвършена. Всъщност никой не е съвършен. Важното е, че си извлече поука.

Тя постепенно се отпусна и кимна утвърдително.

— Добре тогава — продължи Харди. — Клиентът ти е свободен, отборът ти току-що спечели купата, шефът ти казва да си вземеш почивка до края на деня, а ти си скубеш косите, че може би победата още не е сигурна, че нямаш заслуга за нея или че е можело да си по-добра. Не го прави. Винаги можеш да станеш по-добра, но трябва да съзнаваш и когато си достатъчно добра, не мислиш ли?

Тя отново въздъхна, хвърли поглед на документите си и най-после го погледна, като му се усмихна измъчено.

— Добре.

— Можеш да продължиш да се самонаказваш утре. Няма да те спирам. Но тази вечер си дай почивка и се махни оттук.

Харди е прав, мислеше си тя. Човек трябва да се възползва от хубавите мигове, когато може.

Беше малко след пет и неочаквано топло, след като пролетният вятър бе духал цял ден. Някаква ласкава мекота изпълваше въздуха. Тя паркира преди Честнът и реши да повърви пеша по булеварда, като се остави на инстинктите си да я водят по магазините, от които избираше разни деликатеси за празнична вечеря за двама у дома. Вкъщи щеше да отвори всички прозорци, за да влезе чист въздух, после щеше да нареди на масата с изглед към моста апетитни блюда с морски дарове, хрупкав хляб и ваза свежи цветя. След това щеше да се сгуши в стола си и или да чете, или да слуша музика или и двете едновременно, докато чака Джейсън да се обади. Ако не днес, щяха да се видят най-късно утре и ако бе писано да се получи нещо между тях, щеше да се получи.

Разхожда се почти цял час и обиколи поне половин дузина магазини, като си бъбреше с продавачите и дори с някои от клиентите. Купи жълти нарциси и пресен чеснов хляб, мариновани сърца от артишок, салата от спанак, малко морски език и круши ранозрейки.

Стълбището на къщата, в която живееше, бе окъпано в ярка слънчева светлина и тя пое към апартамента си на четвъртия етаж. Когато стигна на своята площадка, спря и хвърли поглед през прозореца към квартала и отвъд него — тъмнозелените кипариси в Президио, стотиците лодки за разходка долу в залива.

Какво великолепно място!

Изведнъж, може би за пръв път в съзнателния си живот, тя разбра, че се чувства благословена и дори щастлива.

Остави на земята плика и цветята. Извади ключовете от чантата си, отключи, вдигна покупките си и влезе. Затвори вратата след себе си, пусна райбера и сложи веригата.

Зад нея един мъжки глас каза:

— Обърни се бавно и се отдръпни от вратата.

Следобедната навалица в „Балбоа“ не беше толкова гъста, колкото нощната тълпа, но Джейсън Бранд пак имаше късмет, че си намери място на бара. Подаде двайсетдоларова банкнота и си поръча бира.

— Бира ли? — Сесил държеше бутилка „Джак Даниълс“. — Видях те да влизаш и ръката ми автоматично посегна към уискито. Двойно, с лед.

— Не и днес — отвърна Бранд. — Бира.

— Каква марка?

— Мокра и студена. Търся Ейми, да се е мяркала?

— Още не. — Той започна да налива „Сиера Невада“ от кранчето на бара. — Сега, като се замисля, всъщност не съм я виждал доста отдавна. Откакто онази вечер си тръгнахте заедно, доколкото помня. Мислиш ли, че е добре?

— Да. Днес бях с нея в съда. Добре е.

— Казваш, че е добре. Значи се срещате?