Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Не ви вярвам. Не мога да повярвам в нито една от думите ви. Вие, мистър Блек, или ме шантажирате, или трябва да се консултирате с лекар.

Той се изправи. Впи поглед в нея и в него имаше нещо студено и властно, ехо от миналото, когато е бил млад и е служил под командата на баща й, ако и това обстоятелство не беше лъжа, оформила се в главата на луд човек.

— Не ми вярвате?

— Не. Боя се, че не вярвам. Цялата тази история звучи прекалено фантастично. Не мога да разбера с каква цел ме посетихте. Не искам да слушам нищо повече. Бъдете така любезен и си заминете оттук. Ако си позволите да ме безпокоите отново по подобен начин, мистър Блек, ще бъда принудена да се обърна към полицията.

— Споделих с генерала, че вашата реакция може да бъде тъкмо такава. — Върху лицето на дребничкия човек се появи презрително изражение. — Той имаше по-голяма вяра във вашата любов към него, отколкото на мен, затова и не си позволи да ми каже къде е укрил съкровището на Пьоленберг. Нареди ми обаче да ви предам следните думи: Париж, 25 юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Ако желаете само съкровището, без баща си, ще бъдете принудена да разрешите така поставената ви загадка. Ако искате да имате и баща си, и скъпоценната вещ, можете да осъществите желанието си, като влезете в контакт с мен. Ще ви телефонирам още веднъж, преди да напусна страната вдругиден.

— Не ви вярвам. — Пола също се изправи. — Струва ми се, че нещо не сте в ред душевно, след като се явявате тук с подобна история. Не съществуват такива неща като Солницата на Пьоленберг и всички тези загадъчни глупости, а също и твърдението ви, че баща ми е жив. Ако беше жив, щеше сам да ме намери!

— Вие казахте, мисис Стенли, че не знаете много за баща си, нали така? Както искате, можете да ми вярвате или не, но аз ви казах самата истина. Помислете върху нея и може би ще промените решението си. Желая ви приятен ден.

Той чукна токове и направи лек поклон с глава. Преди Пола да успее да помръдне, вратата се затвори зад него.

Стаята за справки в Британския музей миришеше на спарено. Облеченият в тъмнозелена работна манта чиновник поклати отрицателно глава.

— Никога не съм чувал за него, госпожице. Прегледайте в раздела за Бенвенуто Челини. Там ще намерите книга с всичките му известни произведения, като някои от тях са и илюстрирани. Потърсете също в „Европейските съкровища“, „История на обработката на злато и сребро“, „Съкровищата на изкуството от Ренесанса“. Опитайте най-напред в Челини. Ако това е един от шедьоврите му, трябва да е описан там.

Пола намери два тома и седна до една от масите. Група студенти, разпръснати из стаята, и двама възрастни мъже се бяха навели над книги и си водеха бележки.

Беше времето за обедната й почивка. Из целия път от службата си дотук Пола си повтаряше, че е истинска глупачка, та вместо да направи една хубава разходка в този слънчев летен ден, е тръгнала да гони дивото, за да доказва твърдението на един безвреден смахнат. Блек безспорно беше луд. Може би е познавал баща й или даже е служил с него. В тази част от историята му тя беше склонна да повярва. По-късно, както тя реши, й се поиска да повярва, понеже желаеше да научи нещо повече за баща си. Що се отнася до укритото съкровище на Бенвенуто Челини, тя не изпитваше ни най-малко желание да чуе за него, тъй като то явно беше рожба на болната фантазия на стария човек. Беше нервна и раздразнителна и се мъчеше да убеди себе си, че е тръгнала да доказва несъстоятелността на чутото. Как може да съществува подобна вещ като Солницата на Пьоленберг, изработена от чисто злато и покрита със скъпоценни камъни. Това беше чиста фантазия.

И ето, тази творба беше показана на илюстрация в последната трета от книгата за Челини. Цветна фотография и под нея сведенията за фигурата в детайли: височина — деветдесет и един и половина сантиметра; инкрустирани сто и осемнадесет диаманта, осемдесет и три рубина, сто и пет сапфира и двадесет и пет големи барокови перли. Донесено във фамилията Пьоленберг като част от зестрата на Адела де Медичи. Сега се намира в замъка Вюрцен, Райнланд, владение на принц Фон Хесел.

Пола седеше и го гледаше.

Много добре. Солницата на Пьоленберг наистина съществуваше. Следователно тази част от разказа беше вярна, но съкровището принадлежеше на някакъв принц, не на баща й. Тогава обърна предните страници на книгата — беше издадена преди войната. Сигурно Блек е видял илюстрацията в някой музей или списание и е съчинил цялата налудничава история. Разбира се, творбата е все още в ръцете на баварския принц Фон Хесел. Това име й беше някак познато. Всъщност тя се нуждаеше от книга за Челини, отпечатана в днешни дни, а не като тази отпреди четиридесет години. Книга, която да идентифицира Солницата и да определя точно сегашното й местонахождение. Пола постави тома на място и започна да търси из полиците. Веднага след това се упрекна, че става смешна — постъпваше така, сякаш би могла да има някаква истина в измислиците на стареца. Погледна часовника, установи, че вече е доста късно и е време да тръгва. Към края на полицата обаче откри един том от днешни дни — „Великите съкровища на изкуството в Европа“. Взе го и чрез индекса намери Пьоленберг на страница 187. Тук също бе отпечатана цветна илюстрация, блестяща от светлина и нюанси. Фигури на нимфи и кентаври се преплитаха около басейн, издълбан в скала от злато, така че да може лесно да се гребе сол от него. Масивна колекция от скъпоценни камъни блестеше в основата му и по листата на огромно дърво, надвесено над басейна. Фигурите бяха така красиво моделирани, че човек очакваше всеки момент да се затичат. Под снимката се излагаше историята на произведението, но в по-общи детайли. Солницата преминала във владение на Фон Хеселови чрез брачна връзка с един от последните останали живи от старата фамилия Пьоленберг през 1693 г. Последното изречение замая Пола, когато го прочете: „За голямо съжаление, съкровището на Пьоленберг се оказа сред богатствата, плячкосани от нацистите по време на последната световна война, и неговото местонахождение оттогава е неизвестно.“