Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Халид Мурат, лидерът на чеченските бунтовници, седеше неподвижен като статуя в средната кола от конвоя, който напредваше бавно из разбитите от бомбардировките улици на Грозни. Бронетранспортьорите БТР-60 БП бяха популярно военнотранспортно средство на въоръжение в руската армия и това превръщаше конвоя в обичайна за града гледка — патрул, тръгнал на рутинна обиколка. Предната и задната машина бяха претъпкани с въоръжените до зъби бойци на Мурат. Конвоят напредваше към Девета градска болница — едно от шестте или седемте скривалища, осигуряващи на Мурат минимална, но неизменна преднина пред руснаците, които го търсеха под дърво и камък.

Той беше около петдесетгодишен, имаше гъста черна брада, мечешко телосложение и блеснал поглед на ревностен фанатик. Рано осъзна, че железният юмрук е единственото ефективно средство за управление. Проследи от първа ръка безрезултатните опити на Джохар Дудаев да наложи спазването на ислямския закон — шериата. Видя с очите си как започна всичко, как земята потъна в кръв, след като военни лидери, намерили убежище в Чечения — чуждестранни поддръжници на Осама Бен Ладен, — нахлуха в Дагестан и организираха поредица от бомбени атентата в Москва и Волгодонск, довели до смъртта на близо двеста души. Вината беше несправедливо стоварена върху чеченските терористи, след което руснаците нахлуха в Грозни, започнаха разрушителните си бомбардировки и превърнаха почти целия град в развалини.

Сега небето над чеченската столица беше мътно, сякаш обвито в пелена от пепел и сгур и поръсено с жарава, която пламтеше тъй зловещо, все едно беше съставена от радиоактивни частици. Сред руините тлееха огньове, разлятото навсякъде гориво поддържаше пламъка.

Конвоят наближи опушения скелет на масивна сграда. През затъмнените прозорци на бронетранспортьора Халид Мурат огледа изтърбушената постройка, останала без покрив. Вътре танцуваха огнени пламъци. Изсумтя и обърна глава към своя заместник Хасан Арсенов.

— Някога Грозни бе обичаният дом на влюбени, които се разхождаха по широките кичести булеварди — отрони той, — на майки с детски колички, които изпълваха потъналите в зеленина квартали. Централният площад всяка вечер се озаряваше от щастливи, усмихнати лица. От всички точки на света прииждаха архитекти, за да видят с очите си великолепните сгради, спечелили на Грозни славата на един от най-прекрасните градове на света. — Поклати тъжно глава и сърдечно тупна другаря си по коляното. — Аллах, Хасан! Руснаците унищожиха цялата тази красота и ведрина.

Хасан Арсенов кимна. Беше пъргав, енергичен мъж, по-млад от Мурат с десетина години. Някогашен шампион по биатлон, той беше широкоплещест и с тесен ханш — роден атлет. Когато Мурат застана начело на чеченските бунтовници, избра Арсенов за своя дясна ръка.

— Преди войните — подхвана Арсенов мрачно, като посочи обгорената сграда, — когато Грозни все още беше важен център на нефтопреработващата промишленост, баща ми работеше в Института по нефтопреработване — точно тук. Днес вместо да носят печалби, кладенците ни се превръщат във факли, които замърсяват въздуха и водата ни.

Двамата бунтовници замлъкнаха, потресени от гледката: отляво и отдясно разрушени от бомбардировките сгради; пусти улици, из които тук-таме се мярваше по някое освирепяло от глад и мизерия същество — човек или животно. Спогледаха се. Очите им отразяваха мъката, задавила чеченския народ. Мурат понечи да каже нещо, но замръзна на място, доловил свистене на куршуми — звук, който не можеше да сбърка. Някой стреляше по конвоя. Почти веднага разбра, че оръжието е малокалибрено — твърде слабо, за да пробие здравата армирана коруба на бронетранспортьора. Арсенов, както винаги нащрек, посегна към радиостанцията си.

— Ще заповядам на другите да отвърнат на огъня.

— Не е нужно, Хасан, помисли — поклати глава Мурат. — Облечени сме в руски военни униформи, возим се в руски бойни машини. Човекът, който стреля по нас, вероятно е приятел, а не враг. Трябва да проверим каква е ситуацията, преди да пролеем кръвта на невинен човек. — Мурат грабна радиостанцията от ръката на Арсенов и заповяда на конвоя да спре.

— Лейтенант Гончаев! — каза в предавателя. — Изпратете екип на разузнаване. Разберете кой ни обстрелва, но не го убивайте.

Лейтенант Гончаев, който се возеше в предната машина, заповяда на хората си да се разгърнат под прикритието на непробиваемия конвой. Той лично ги последва по осеяната с отломки улица, като присви рамене, за да се предпази от режещия мраз. С отработени красноречиви жестове даде знак на бойците отляво и отдясно да се съберат към средата, откъдето се чуха немощните пушечни изстрели.