Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Екипът му беше отлично обучен. Момчетата се придвижваха чевръсто и безшумно, отскачаха от камъни, плъзгаха се покрай стени и настъпваха приведени и почти незабележими към безформената камара от изкривени арматурни железа. Изстрелите и бездруго бяха заглъхнали. Последната отсечка претичаха едновременно, за да затегнат окончателно примката около врага.

От позицията си в средната машина Хасан Арсенов не изпускаше от очи мястото, където Гончаев бе събрал хората си и очакваше престрелката, която така и не започна. Затова пък в далечината се появиха главата и раменете на лейтенанта. Застанал с лице към средната кола от конвоя, той размаха ръка, за да покаже, че ситуацията е под контрол. При този сигнал Халид Мурат се плъзна пред Арсенов, излезе от бронетранспортьора и се заизкачва по замръзналите отломки към хората си.

— Халид Мурат! — извика притеснено Арсенов и хукна след шефа си.

Мурат продължи най-невъзмутимо към ниската полуразрушена каменна стена, откъдето бяха дошли изстрелите. Погледът му обходи по камарите с боклуци, върху една от които се белееше чисто гол восъчен труп — дрехите на човека явно са били откраднати преди време. Дори от разстояние вонята на разложено удряше в носа като с чук. Арсенов догони чеченския лидер с изваден пистолет.

Когато Мурат стигна до стената, завари хората си заели позиции от двете й страни. Вятърът удряше на талази, свистеше и виеше между руините. Оловносивото небе бе станало още по-навъсено и мрачно, запрехвърча сняг. Снежната вихрушка ръсна върху ботушите на Мурат шепа бели пръски и се заплете в гъстата му брада.

— Локализирахте ли нападателите, лейтенант Гончаев?

— Тъй вярно, сър.

— Аллах винаги е насочвал ръката ми. Напътства ме и сега. Искам да ги видя.

— Всъщност той е само един — отвърна Гончаев.

— Така ли? — извика Арсенов. — Що за човек е? Знае ли, че сме чеченци?

— Вие сте чеченци? — чу се гласец. Иззад стената надникна бледото личице на десетинагодишен малчуган. Беше нахлузил на главата си мърлява вълнена шапка, над тънката карирана риза носеше протрит и разръфан пуловер, панталонът му бе целият в кръпки, а гумените ботуши бяха толкова огромни, че едва се крепяха на краката му — сигурно бяха откраднати от мъртвец. Макар и още дете, момчето гледаше с очите на възрастен — уморено и недоверчиво. Край него лежеше невзривен руски снаряд, сигурно намерен сред руините, който щеше да продаде срещу пари за хляб. Може би това беше единствената надежда на семейството му за спасение от глада. В лявата си ръка хлапакът стискаше пушка. Дясната му ръка свършваше до китката. Мурат деликатно извърна глава, но Арсенов не отмести погледа си.

— Сухопътна мина — отвърна момчето съкрушително прозаично, — поставена от някоя руска отрепка.

— Слава на Аллах! Какъв малък войник! — възкликна Мурат и озари малкия с ослепителната си, обезоръжаваща усмивка, която привличаше като магнит подчинените му. — Ела, ела насам. — Кимна и простря ръце напред. — Както виждаш, и ние сме чеченци като теб.

— Щом сте като мен — не се предаваше момчето, — защо пътувате с руски бронетранспортьори?

— Има ли по-сигурен начин да се скрием от руските хрътки, а? — Мурат му смигна и пак се усмихна, забелязал, че момчето е въоръжено с пистолет „Гюрза“. — И твоето оръжие е руско, от тези на спецчастите. Подобна смелост трябва да бъде възнаградена, не мислиш ли? — Мурат коленичи край момчето и го попита как се казва. — Знаеш ли кой съм, Азнор? — продължи, щом малкият му каза името си: — Аз съм Халид Мурат и също като теб искам да се освободим от руското иго. С общи усилия ще се справим, нали?

— Не съм искал да стрелям по другари чеченци — отвърна Азнор. Посочи конвоя с обезобразената си ръка. — Помислих, че правят чистка. — Имаше предвид отличаващите се с изключителна жестокост руски операции, при които търсеха укриващи се бунтовници. При такива чистки бяха избити над дванайсет хиляди чеченци. Две хиляди изчезнаха сякаш вдън земя, стотици други бяха ранени, изтезавани, осакатени и изнасилвани. — Руснаците убиха баща ми, чичовците ми. Ако бяхте руснаци, щях да ви убия.

— По лицето на малкия пробяга сянка на ярост и отчаяние.

— Не се и съмнявам — мрачно отвърна Мурат. Бръкна в джоба си и извади пари. За да може да вземе банкнотите със здравата си ръка, Азнор трябваше да пъхне пистолета в колана си. Мурат се надвеси над главата му и зашепна заговорнически: — Слушай внимателно… ще ти кажа откъде да си купиш още патрони за гюрзата, за да си готов, когато започне следващата чистка.