Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

В същия миг иззвъня телефонът в колата. Халид Мурат погледна към верния си боен другар и спокойно вдигна слушалката.

— Да, Шейх — рече той почтително. — Двамата с Хасан сме тук. Очакваме разпорежданията ви.

Високо над улицата, по която минаваше конвоят, една фигура се плъзна върху равния покрив на сградата и се хвана за ниския парапет. Наблизо лежеше финландски снайпер „Сако“, модел TRG-41 — едно от многото оръжия, които той лично бе модифицирал според нуждите си. Прикладът от алуминий и полиуретан правеше винтовката не само смъртоносно точна, но и много лека. Човекът носеше руска военна униформа, която не противоречеше на спокойното му, уравновесено лице с намек за нещо азиатско. Върху униформата беше нахлузил седалка с ремъци от кевлар, от която висеше карабинер. В дясната си ръка стискаше черна матова плочка с размерите на цигарена кутия. Беше дистанционно с два бутона. От цялото му същество се излъчваше спокойствие, което често стряскаше околните. Сякаш този човек разбираше тишината, умееше да се обгръща в тишина, да я манипулира, да я използва като оръжие.

В черните му очи светът изглеждаше цялостен, а улицата, заедно със сградите, над които се рееше погледът му, бяха най-обикновен театрален декор. Преброи чеченските бунтовници, които в този момент слизаха от първия и последния бронетранспортьор. Осемнайсет. Шофьорите останаха по местата си, а в средната машина имаше още поне четирима гардове заедно с шефовете.

Щом първите няколко чеченци влязоха в болничното фоайе, за да проверят дали районът е чист, човекът на покрива натисна горния бутон на дистанционното и пластичният експлозив С4 взриви входа на болницата, който се сгромоляса върху хората. Ударната вълна разтресе цялата улица, тежките бронетранспортьори подскочиха върху гигантските си амортисьори. Част от бунтовниците, които се оказаха в епицентъра на взрива, бяха разкъсани на парчета, другите бяха смазани под тежестта на падналите отломки. Атентаторът обаче беше наясно, че поне неколцина бяха влезли доста навътре в коридора и са оцелели — вероятност, предвидена с плановете му.

Още преди да утихне грохотът и да се разсее пушилката от първия взрив, човекът на покрива погледна дистанционното в ръката си и натисна долния бутон. Улицата пред и зад конвоя изригна с оглушителен трясък, разхвърчаха се парчета настилка.

После, докато хората долу се суетяха и се опитваха да се справят с кървавата стихия, която убиецът бе изпратил насреща им, той посегна към снайпера и с премерено плавно движение го постави пред себе си. Винтовката беше изредена със специални патрони, които не се раздробяват в тялото, при това от най-малкия калибър, подходящ за модела на оръжието. През инфрачервената оптика атентаторът видя трима от бунтовниците, отървали се само с леки наранявания. Те тичаха към средния бронетранспортьор и крещяха на хората да излизат, преди да е избухнал следващият взрив. Мъжът проследи как отварят дясната врата, от която се подаде Хасан Арсенов, придружаван от бодигард. Значи в колата оставаха шофьорът, трима охранители и Халид Мурат. Арсенов се обърна и убиецът се взря в лицето му. В изражението на чеченеца се четеше решителност. Оптичният мерник се плъзна надолу и застина върху бедрото на Арсенов. Чу се изстрел, бунтовникът извика и се строполи на земята, притиснал с ръка лявото си бедро. Единият бодигард се спусна към него и го издърпа на безопасно място. Другите двама, мигновено съобразили откъде идват изстрелите, пресякоха улицата и влязоха в сградата, на чийто покрив се бе разположил убиецът.

От страничния вход на болницата изтичаха още трима чеченци, атентаторът захвърли снайпера. Проследи с поглед как бронетранспортьорът, в който се возеше Халид Мурат, се опитва да завие. По стълбите зад гърба му кънтяха стъпките на бунтовниците, които тичаха към покрива. Все така бавно и спокойно мъжът нагласи шиповете от сплав на титан и керамика върху обувките си. Извади арбалет и зави стрелата с прикаченото за нея въже точно зад бронетранспортьора, после провери дали въжето е добре обтегнато. До слуха му достигнаха викове. Чеченците бяха на последния етаж и всеки миг щяха да излязат на покрива.

Бронетранспортьорът долу вече завиваше и сега атентаторът виждаше муцуната му. Шофьорът се опитваше да заобиколи гигантските късове бетон, гранит и камъни, разпръснати при експлозиите. В очите на убиеца проблеснаха двете предни стъкла на машината. С този проблем руснаците тепърва трябваше да се справят — армираното стъкло беше прекалено тежко, за да се използва цяло парче, затова се налагаше да се сложат две отделни прозорчета, всяко в собствена рамка. Единственото слабо място на бронетранспортьора беше металната ивица между двете рамки.