Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Извърна се към Степан Спалко, който му подаваше тежък плик, пълен с пари.

— Хонорарът ти — рече. — Плюс скромен бонус.

— Бонус ли? — Въпросът за парите отклони вниманието на Хан към преките му дела. — Не сме се договаряли за никакъв бонус.

Спалко сви рамене. На червеникавата светлина на луната бузата и вратът му проблясваха като намазани с кръв.

— Халид Мурат беше двайсет и петата ти поръчка. Приеми го за юбилеен подарък, ако искаш.

— Проявявате щедрост, господин Спалко. — Хан прибра плика, без да погледне вътре. Би било проява на лошо възпитание.

— Помолих те да ме наричаш Степан. Както аз се обръщам към теб с Хан.

— Има разлика.

— Нима?

Хан притихна, тишината го обгърна. Попи в тялото му и той сякаш изведнъж порасна, издължи се.

— Не съм длъжен да ви давам обяснения, господин Спалко.

— Хайде де — махна с ръка онзи. — Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това.

В тишината се усети напрежение. Някъде в покрайнините на Грозни небето се озари от експлозия, чуха се изстрели от малокалибрено оръжие, сякаш деца стреляха с пушки с капси.

— В джунглата научих две много важни неща — обади се най-сетне Хан. — Първо, да се доверявам само и единствено на себе си. Второ, да уважавам и най-крехките прояви на цивилизованост, защото единственото, което дели човека от анархията, властваща в джунглата, е способността му да знае мястото си в света.

Спалко го изгледа продължително. В очите на Хан се отразяваше задъханият ритъм на оръжията и той изглеждаше някак по-див и нецивилизован. Спалко си го представи сам в джунглата, жертва на лишенията, плячка на алчността и неконтролируемата жажда за кръв. Джунглите на Югоизточна Азия представляваха отделен свят — варварски, развращаващ морала, подвластен на собствени странни закони. Фактът, че Хан не само е оцелял в тази среда, но и е излязъл от нея като цивилизован човек, беше — поне според Спалко — една от загадките на света около него.

— Ще ми се да се надявам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.

— Смъртта има специфичен мирис — поклати глава Хан. — Попил е и във вас.

— И аз го усещам в теб. — Устните на Спалко бавно се разтеглиха в усмивка: — Виждам, че си съгласен с твърдението, че отношенията помежду ни са по-особени.

— И двамата сме пълни с тайни, нали така? — попита Хан.

— Преклонение към смъртта. Ясно осъзнаване на нейната мощ. — Спалко кимна доволно. — Нося онова, за което ме помоли.

Подаде му черна папка.

Хан за миг спря поглед в очите му. Проницателността му долови мимолетна нотка на снизходителност, която му се стори недопустима. Отдавна се бе научил да приема обидите с усмивка, да крие яростта си зад непроницаема маска. Още един от уроците на джунглата: да реагираш, докато кръвта ти още ври, означава да допуснеш непростима грешка; да изчакаш търпеливо, докато се успокоиш — това е рецептата за ефективно отмъщение. Взе папката и съсредоточи вниманието си върху нея. Отвори я. Вътре имаше един-единствен лист фина хартия, върху който се виждаше текст със ситни букви, групиран в три параграфа. В горния край имаше снимка на симпатично мъжко лице, под която пишеше „Дейвид Уеб“.

— Това ли е всичко?

— Събрано е от множество източници. Това е цялата информация, която съществува за този човек.

Отговорът прозвуча прекалено спокойно. Явно Спалко го беше репетирал.

— Но със сигурност е той.

— Извън всяко съмнение — кимна Спалко.

— Определено.

Ако се съди по светлината наоколо, стрелбата се беше усилила. Чуваше се грохот на минохвъргачки, изригваха вулкани от огнени пръски. Луната сякаш се бе наляла с още кръв.

Хан присви очи й гневно стисна дясната си ръка в юмрук.

— Никога не бих го открил. По-скоро бих решил, че е мъртъв.

— В известен смисъл той наистина е мъртъв — отвърна Спалко.

Изпрати с поглед Хан, който се отдалечаваше по моста. Извади цигара и я запали, пое дима в дробовете си и неохотно го изпусна навън. Щом Хан потъна в сенките, Спалко взе мобилния си телефон и набра презокеански номер.

— Досието е у него — рече, щом оттатък вдигнаха. — Подготвено ли е всичко?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. В полунощ местно време започвате операцията.

Дейвид Уеб, професор по лингвистика в Джорджтаунския университет, затрупан от камара непроверени курсови работи, вървеше към кабинета на шефа на катедрата Тиодор Бъртън. Тъй като беше закъснял, реши да прекоси огромното крило „Хийли Хол“ напряко, като мине по слабо осветени коридори, познати на малцина от студентите.