Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Днес съм много по-добре — отвърна бригадният генерал. — Болките ми преминаха, лекарствата свършиха добра работа. Не се тревожи напразно за мен, скъпа, не е необходимо. Много по-важно е да се прекратят тези щуротии около Пола. Известно ми е, че от нейното посещение насам не можеш да мигнеш.

— Няма да постигнеш нищо. Аз опитах, молих я да зареже всичко, но тя е непреклонна. На всяка цена иска да изрови миналото. И когато изкара всичко наяве, тя ще бъде тази, която най-много ще съжалява!

Съпругът й я обгърна с ръка, целуна бледите й клепачи и я притисна към себе си.

— Не толкова много, колкото ти и аз — добави нежно той. — Ние ще трябва да понесем най-голямата загуба: твоето душевно спокойствие, твоето щастие… това е моята грижа, нищо друго. Пет пари не давам за себе си, но не мога да понеса да те гледам нещастна, никога не бих го понесъл, знаеш добре. Аз пък знам какво означава това за теб. Ние сътворихме собствения си живот, мила моя, и няма да позволим на никого по какъвто и да е било повод да се втурне в него и да започне да го руши в последните ни години. Аз обичам Пола, добро момиче е. Струва ми се, че тя пообърка живота си, като заряза Джеймс, но това си е нейна работа. Генералът и всичко свързано с него пък е наша работа. Затова съм намислил да се срещна с нея и да я убедя да престане да се занимава с тези неща. Обещай ми да не се тревожиш.

— Ще се опитам, но това е като кошмар. След толкова години… защо е притрябвало на някого да се свързва с нея? Защо е споменал Солницата на Пьоленберг!

— Ще отида да разбера тъкмо това. — Той се задави и закашля. — Ще намеря Пола и ако се налага, ще я заплаша даже. Обещавам, скъпа, няма да позволя да бъдеш измъчвана. А сега да тръгвам, защото може да изпусна влака. Ще се върна късно следобед.

Той я целуна повторно и тя го придружи до колата. Беше нежен съпруг. Именно това негово качество я бе привлякло още в началото — тази смесица от неувереност и сърдечност, която, сега тя вече знаеше, беше типично английска.

Генералът, тъкмо обратно, беше далеч от каквато и да било нежност. Неувереността никога не е била черта от неговия характер. Фанатик, дисциплиниран, смел и без следа от каквито и да било чувства, доколкото тя можа да разбере за тринадесет години брачен живот. Към нея се бе отнасял винаги със скрупульозна коректност и пълно равнодушие. Те, казано точно, съществуваха един до друг и не би могло да се твърди, че са живели заедно. В началото беше лягал с нея в леглото, за да удовлетвори своите инстинкти, а по-късно — да създаде деца. Наистина, в този смисъл той никога не е бивал груб или прекалено незаинтересован към нейните изживявания, но едва няколко месеца след женитбата й с Джерълд Риджуей тя можа да разбере какво могат да означават наистина тези отношения за двама влюбени. Генералът беше искал синове, а тя го дари с една дъщеря. Единствената непоследователност, забелязана от нея в проявите му, беше неговата реакция към детето и пола му. Тя бе очаквала неодобрение и обвинения. Вместо това той я беше изумил с нежната си привързаност към момиченцето. Винаги е бил неумолимо строг, отблъскващ човек, от когото тя се бе страхувала. Като го гледаше как люлее детето и му напява тихо приспивни песнички, тя не беше сигурна дали това я отблъсква още повече от него, или само увеличава нервността й. Несъзнателно обаче у нея се бе размърдала някаква примитивна ревност, някакъв погребан дотогава инстинкт на негодувание от реакцията, предизвикана от друг женски индивид, у мъжа, в когото тя не беше успяла да пробуди никаква чувственост. Беше започнала да мрази детето, но бе потиснала омразата, както бе сторила и с ненавистта към съпруга си, започнала като любов. Когато се бяха оженили, той беше млад и блестящ, обаятелен за тогавашния елит. Беше красив мъж, който привличаше жените най-вече поради студенината и недостъпността си за тях. За мазохистичния ламтеж на нейните приятелки той представляваше истинско предизвикателство. За съпругата си бе студен, коравосърдечен странник, с когото тя бе насилена да споделя живота си. В края на краищата тя го намрази, а също така и дъщеря му, защото той обичаше детето по такъв необикновен начин и защото колкото повече израстваше, то се превръщаше в негово копие.

Тя се върна в къщата и въздъхна. Гърдите на Джерълд все още бяха възпалени. В понеделник беше ходил на клубно събрание в Лондон. В никакъв случай не би трябвало да напуска леглото повторно само за да се срещне с Пола. Укоряваше себе си, задето в събота, когато Пола й разказа за Блек, се бе затичала горе при Джерълд и беше хвърлила целия товар върху него. Не би трябвало да постъпи така, но навикът да се опира за всичко на него беше много силен, а и той никога не беше я разочаровал. Обичаше го с маниакална преданост — у него беше намерила пълна емоционална сигурност. Заради Джерълд Риджуей беше готова да направи всичко на този свят, както и той би й отвърнал със същото.