Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

Когато Блек отвори вратата, наетата от него евтина хотелска стая беше тъмна. Той не включи осветлението.

В продължение на двадесет и пет години беше преживявал, така да се каже, от милостиня, мятан от живота тук и там, залавяйки се за дребни, унизителни службици. Бе живял като номад, винаги сам, подкрепян от малка пенсия, идваща от организацията, колкото да съществува. За отплата действуваше като телефонна връзка на другите. В началните години на изгнаничеството се бе питал заслужава ли си да влачи подобно съществувание. Както бе споменал пред Пола, мнозина от приятелите му предпочетоха да умрат пред алтернативата да понасят последиците от поражението. Блек обаче се бе подкрепял от инстинкта си да надживява несгодите. У него тлееше надежда, макар че много отдавна бе забравил за какво и в какво. Живееше само, за да се събужда и вижда слънцето, да се мотае на свобода из света. Всичко това беше достатъчно да замъгли и деформира спомените му. Сега живееше с тях и чрез тях, като всеки ден вмъкваше по малко от настоящето и неговата реалност в това златно минало, когато той и подобните нему владееха света. Това беше свят, който гъмжеше от красиви жени, мили и усмихнати, увиснали по раменете на мъжа в униформа. Лееше се шампанско и звучеше музика. Къщите бяха палати, а леглата — тронове. Колите бяха огромни и лъскави, с бесни скорости. Това беше войнишки рай. За тях даже унищожаването на противника и ужасите, които го съпровождаха, притежаваха някакво вагнеровско величие. Да наблюдават как умират хиляди в този пожар, им действуваше като поезия.

Блек прекара деня в парка „Сент Джеймз“, като се забавляваше да храни птиците. Купи си няколко сандвича и седна на оградата на изкуственото езеро. Хвърляше трохи на врабците и ги подмамваше върху ръката си. Заградиха го група деца, зяпнали с възхищение в него. Той обичаше децата. Раздаде им късчета хляб и им показа как да ги държат мирно, та да привличат трепкащите птици. Усмихваше се и им приказваше, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Преди години и той беше женен, имаше син и дъщеря — и двамата мъртви. Дъщерята била убита при една бомбардировка над Берлин, където работела като медицинска сестра. Синът загинал в Полша. Блек се беше развел с жена си още в началото на войната и оттогава досега не бе помислял за нея. След последното си раждане тя бе станала стерилна и за Блек беше невъзможно да я има повече за съпруга — това би било лош пример за по-младшите офицери. Тя бе понесла много тежко това негово решение, още повече че съдът присъди децата на него, а той пък от своя страна й бе забранил всякакъв контакт с тях. Тя се бе почувствувала жестоко обидена и му отправи куп обвинения. Сега той бе забравил всичко това, включително и мъртвите си деца — та малцина ли бяха загиналите, толкова много бе разрушено и превърнато в пепелище.

Той дремеше на стола си и под слънчевите лъчи. Беше удържал обещанието си. Доставяше му удоволствие да мисли, че след всичките тези години беше все още в състояние да служи на своя генерал. Приликата между бащата и дъщерята беше изключителна. Тя имаше същите сини очи, така блестящи и пронизващи. Очите на генерала влудяваха жените. Но и той си беше хубавец, с вродена напетост, която грабваше вниманието на околните. Независимо с кого биваше, генералът винаги изпъкваше. Блек го бе обичал истински. Нямаше друг, от когото да се възхищава повече. Генералът го бе превърнал в свой приятел и му бе гласувал пълно доверие. По време на последните битки в Русия бяха воювали заедно, когато Червената армия им нанасяше страшни удари и настъпваше към техните граници. През тези последни месеци живееха сред смърт и разрушения. Даже и сега понякога се виждаше като наяве да крачи през проход, чиито стени са изградени от мъртви тела. Това не бе кошмар, измъчващ го нощем — то беше сън с отворени очи. Той бе преминал през тази страшна реалност и я беше преживял, без да се побърка, решил и съумял да я надживее. Годините на изгнание го бяха направили малко смахнат. Самотата го караше да разговаря сам със себе си…

Впечатленията му от генералската дъщеря бяха отлични. В нея имаше дух, както и у баща й. Беше го приела добре и изслушала спокойно. Накрая го поразочарова, като отказа да му повярва и като го посъветва да потърси помощта на лекар. На летището в Цюрих той бе познал веднага генерала. Вярно, че беше позастарял и косите му съвсем побелели, но стойката му беше все същата — горда и надменна, — годините не бяха го прегънали. Когато в един момент той свали за кратко тъмните си очила, очите му бяха все такива сини, каквито Шварц ги помнеше от миналото. Той не беше хомосексуален тип, но бе принуден да си признае, че изпитва към своя генерал нещо по-силно, отколкото нормалната васална вярност на по-младшия офицер. Винаги е било така. Още в началото, когато започна да служи като адютант на генерала, у него се бе зародило почти юношеско боготворене към този герой. Генералът олицетворяваше партийния идеал, чрез който Шварц съществуваше — всички германци трябваше да живеят и действуват като него. Шварц го бе следвал като вярно куче и генералът го беше почел със своето доверие, а също така с известна благосклонност, която в най-широк смисъл можеше да бъде тълкувана като приятелство. Той беше този, който в края на краищата измъкна генерала, защото организацията реши така и той бе избран за една от междинните свръзки. Изведе го извън Германия в Швейцария и тук му бе наредено да го остави и да не се мярка повече. Тъй като никога не бе проявявал неподчинение, Шварц постъпи така, както му беше наредено. През последните двадесет мрачни години беше говорил на два пъти с генерала. Той искаше нови документи и ново местожителство. Шварц уреди всичко. Оттогава не беше нито чувал, нито виждал генерала.