Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Ноември 1971 г.

Форест Малоун подскочи при тревожния вой на сирената.

— Дълбочина? — напрегнато попита той.

— Двеста метра.

— Какво има под нас?

— Още шестстотин и петдесет метра ледена вода.

Очите му пробягаха по показанията на контролните уреди и термометрите. Седеше в средата на тясната командна кабина, притиснат между кормчията и навигатора. Ръцете на двамата мъже лежаха върху контролните лостове. Осветлението мъждукаше.

— Намалете на два възела.

Подводницата се разтресе. Сирената спря да вие, кабината потъна в мрак.

— Капитане, съобщение от реакторния блок. Задействан е прекъсвачът на един от контролните пръти.

Той веднага разбра какво беше станало. Вградените в реактора предпазни механизми бяха потопили останалите активни пръти, прекъсвайки верижната реакция. Реакторът се беше самоизключил.

— Преминете на акумулаторно захранване.

Беше единствената възможност. Включиха се аварийните светлини. Слаби и мъждукащи. В кабината за управление влезе борд-инженер Фландърс — стегнат и сдържан професионалист, на когото Малоун имаше пълно доверие.

— Казвай какво става, Том.

— Не знам каква е повредата и колко време ще бъде нужно за отстраняването й — отвърна Фландърс. — Но при всички случаи трябва да ограничим максимално консумацията на електрически ток.

И друг път се беше случвало да изгубят мощност. Всъщност беше ставало няколко пъти. Форест Малоун беше наясно, че акумулаторите могат да осигурят временно захранване за не повече от два дни. При условие, че ги ползват максимално икономично. Екипажът беше добре обучен за действие в подобни ситуации, но инструкциите бяха категорични — при проблем с реактора повредата трябва да бъде отстранена в рамките на един час. В противен случай подводницата трябва да се насочи към най-близкото пристанище.

Което се намираше на хиляда и петстотин морски мили от тук.

— Изключете всичко, от което нямаме непосредствена нужда — заповяда той.

— Ще ни бъде трудно да запазим стабилност, капитане — обади се навигаторът.

Законът на Архимед в действие. Всеки предмет, тежащ колкото водата, която измества, не може да потъне, но и не може да плава, запазвайки равновесно положение. Всички подводници действат на този принцип, придвижвайки се под вода с помощта на двигателите си. Но без двигателна тяга не могат да се потапят или да изплават, нито пък да използват инерцията си. Проблеми, които лесно могат да бъдат решени с излизане на повърхността. Но повърхността над тях беше блокирана от дебел слой лед.

— Капитане, от машинното докладват за ограничено изтичане на хидравлична течност.

— Ограничено? — вдигна вежди Малоун. — Точно сега?

— Забелязано е още преди известно време. Искат разрешение да изключат един от клапаните и да подменят съответния маркуч, докато двигателят не работи.

Логично.

— Добре, направете го. Надявам се, че чувам последната лоша новина. — Извърна се към дежурния на сонара и попита: — Нещо пред нас?

— Чисто е — отвърна матросът.

— Течението започва да ни отнася — обади се навигаторът.

— Компенсирай. Но внимавай с тягата.

Внезапно носът на подводницата се наведе рязко надолу.

— Какво става, по дяволите?

— Кърмовите панели са в позиция потапяне! — изкрещя помощникът, скочи и издърпа лоста към себе си. — Не реагират!

— Блаунт! — повиши глас Малоун. — Помогнете му!

Дежурният пред сонара напусна мястото си и хукна към командния мостик. Наклонът се увеличи. Малоун се хвана за пулта, от който изпопадаха всички незакрепени вещи.

— Аврал! — изкрещя той.

Носът продължаваше да се навежда.

— Наклон над четирийсет и пет градуса! — докладва навигаторът. — Спускането продължава. Не можем да го овладеем.