Стив Бери - Венецианското предателство

20 юли 356 г. преди Христа — Ражда се Александър Македонски.

336 г. преди Христа — Убит е Филип II. Александър става цар.

334 г. преди Христа — Александър нахлува в Мала Азия и започва завоевателния си поход.

Септември 326 г. преди Христа — Азиатската кампания приключва в Индия. Армията на Александър вдига бунт. Александър се връща на запад.

Октомври 324 г. преди Христа — Умира Хефестион.

10 юни 323 г. преди Христа — Александър умира във Вавилон. Генералите му си поделят империята. Птолемей получава Египет.

321 г. преди Христа — Погребалната процесия с тялото на Александър потегля за Македония. Птолемей напада процесията. Тялото е отнесено в Египет.

305 г. преди Христа — Птолемей е провъзгласен за фараон.

283 г. преди Христа — Умира Птолемей.

215 г. преди Христа — Птолемей IV изгражда Сома, където трябва да почиват тленните останки на Александър.

100 г. след Христа — Св. Марко е провъзгласен за мъченик в Александрия. Тленните му останки са скрити.

391 г. след Христа — Сома е разрушена, тленните останки на Александър Велики изчезват.

828 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко са откраднати от Александрия от венециански търговци, които ги пренасят в родината си и ги полагат в Двореца на дожите. Оттам те изчезват за дълго.

Юни 1094 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко се появяват отново във Венеция.

1835 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко са пренесени от криптата в гроб под главния олтар на базиликата, носеща неговото име.

Вавилон, май 323 г. преди Христа

Александър Македонски бе решил да го убие лично. Обикновено възлагаше подобни задачи на други, но не и днес. От баща си беше научил много полезни неща, но един урок бе запомнил завинаги.

Екзекуциите са за живите.

Шестстотин от най-добрите му воини бяха строени на площада. Безстрашни мъже, които в безброй битки се бяха хвърляли срещу противника или бяха охранявали уязвимия тил. Благодарение на тях непобедимата македонска армия беше завладяла Азия. Но днес нямаше да има сражения. Никой от воините не носеше оръжие и не беше защитен с броня. Уморени и загрижени, те бяха облечени с леки дрехи и шапки на главите.

Александър също наблюдаваше сцената с необичайно уморен поглед.

Той беше водач на Македония и Гърция, господар на Азия, владетел на Персия. Мнозина го наричаха властелин на света, други го обявяваха за бог. Преди време един от генералите му го бе нарекъл „единственият философ на света, който размахва оръжие“.

Но той беше преди всичко човек.

А любимият му Хефестион беше мъртъв.

Този мъж беше всичко за него — доверен приятел, командир на кавалерията, вторият по ранг в държавата, любовник. Още като дете Аристотел му беше внушил, че приятелят е второто „аз“ на човека. За Александър това беше Хефестион. Още помнеше как веднъж бяха сбъркали Хефестион с него. Грешката бе предизвикала всеобщо смущение, но той с усмивка бе обяснил, че това не е толкова важно, защото Хефестион също бе Александър.

Сега Александър бавно слезе от коня. Денят беше слънчев и топъл. Пролетните дъждове бяха спрели едва вчера. Предзнаменование ли беше това? Може би.

В продължение на дванайсет години беше воювал на изток, покорявайки Мала Азия, Персия, Египет и част от Индия. Сега искаше да тръгне на юг, за да завладее Арабия, западната част на Северна Африка, Сицилия и Иберия. Войските и корабите вече бяха готови. Скоро походът щеше да започне, но първо трябваше да реши въпроса с преждевременната смърт на Хефестион.

Закрачи по меката земя, калта тихо жвакаше под сандалите му.

Нисък на ръст, но пъргав в речта и походката, Александър притежаваше силно и жилесто тяло, белязано от безброй рани. От майка си — албанката, беше наследил правия нос, решителната брадичка и чувствените устни. Подобно на своите бойци, той беше гладко избръснат, с разрошена руса коса. Очите му — едното сиво-синьо, а другото кафяво — бяха винаги нащрек. Винаги се беше гордял с търпението си, но напоследък му беше все по-трудно да контролира гнева си. Може би защото откри, че му харесва да се страхуват от него.