Стив Бери - Венецианското предателство

— Знаеш колко е опасна тази треска, господарю — прошепна Главк. — Идва внезапно и удря със страшна сила. Гладът е единственото средство срещу нея. Никаква храна! Знаеш как се получи последния път. Пълен глад до пристигането на отварата!

— Ти трябваше да си до него! — изкрещя Александър. Забеляза, че войниците го чуха, понижи глас и добави: — И да имаш отвара!

Не пропусна да отбележи неспокойното раздвижване на строените бойци и си даде сметка, че моментално трябва да възстанови контрола си над тях. Какво беше казал Аристотел? Царят говори чрез делата си. Именно по тази причина бе нарушил традициите, заповядвайки тялото на Хефестион да бъде балсамирано. Но това не беше всичко. Придържайки се към произведението на Омир, той заповяда да бъдат отрязани гривите и опашките на всички коне — така, както бе направил Ахил за мъртвия Патрокъл. Забрани всякаква музика и изпрати емисари до великия оракул на Амон, от когото поиска указания как най-добре да почете паметта на своя любим. А после, за да облекчи мъката си, връхлетя с цялата си мощ върху клетите касити и ги изтреби до крак. Това също беше жертвоприношение към бързо чезнещата сянка на любимия Хефестион.

Гневът управляваше действията му.

Мечът изсвистя във въздуха и спря на милиметри от брадата на Главк.

— Треската ми се връща! — прошепна Александър.

— В такъв случай имаш нужда от мен, господарю. Аз мога да ти помогна.

— Както помогна на Хефестион ли?

Пред очите му все още беше погребалната клада на Хефестион отпреди три дни. Беше висока колкото пететажна сграда, изградена върху квадратна основа, богато украсена с позлатени орли, корабни носове от масивно дърво, лъвове, бикове и кентаври. На изгарянето й присъстваха пратеници от всички средиземноморски страни.

И всичко това заради некомпетентността на мъжа пред него.

— Не ми трябва помощта ти! — отсече Александър и замахна с меча зад гърба на лечителя.

— Не, моля те! — изкрещя Главк.

Мечът се спусна и започна да сече възлите. Яростта на Александър растеше с всеки замах. В крайна сметка дебелите въжета се предадоха, пропуквайки като човешки кости. Един последен удар и мечът преряза последния възел. Освободени от оковите си, двете палми се стрелнаха нагоре — едната наляво, а другата надясно, с Главк по средата.

Устремът на гъвкавите стебла се забави за миг, нещастникът нададе пронизителен писък. После ръцете му бяха изтръгнати от раменете, а гръдният му кош експлодира в кървав фонтан.

Листата на палмите прошумоляха като ромон на далечен поток, стеблата им облекчено проскърцаха и заеха обичайното си положение.

Трупът на Главк се стовари на земята, а ръцете и части от гръдния му кош останаха да висят от клоните. Миг по-късно всичко потъна в тишина. Никой от войниците не издаде звук.

Александър се обърна към тях.

— Алалалай! — изкрещя той.

Хората му повториха бойния македонски възглас, ехото от гласовете им прелетя над влажната земя и се блъсна в крепостните стени на Вавилон. Тълпата граждани, които наблюдаваха оттам, им отвърна със същия вик. Александър изчака глъчката да стихне и обяви:

— Не го забравяйте никога!

Знаеше, че хората ще се запитат кого има предвид: Хефестион или нещастника, който току-що беше платил с живота си за разочарованието на своя господар.

Но това беше без значение.

Вече не.

Александър заби меча в меката пръст и тръгна към коня си. Това, което каза на лечителя, беше вярно. Треската наистина се завръщаше.

И той я посрещна с радост.

Копенхаген, Дания

Събота, 18 април, наши дни, 23:55 ч.

Котън Малоун дойде в съзнание от миризмата — разяждащо остра, с привкус на сяра. И на още нещо, отвратително сладникаво. Като смъртта.

Отвори очи.

Лежеше на пода с разперени ръце, с длани, обърнати към дъските. По тази причина веднага усети, че са лепкави. Какво беше станало?

Бе присъствал на априлската сбирка на Дружеството на датските антиквари, което се намираше само на няколко пресечки от неговата книжарница, в непосредствена близост до кипящия от живот парк „Тиволи“. Той обичаше да присъства на месечните срещи на антикварите. Няколко питиета, стари приятели, безкрайни разговори за книги. А на другия ден бе приел да се срещне с Касиопея Вит. Вчера му се бе обадила с предложението да се видят и той доста се бе изненадал. Не беше я чувал от Коледа, когато беше прекарала няколко дни в Копенхаген. И подчинявайки се на все още силните навици от предишната си професия, бе решил да хвърли едно око на необичайното място, което беше избрала за срещата — Музея на гръко-римското изкуство. Всъщност идеята не беше лоша, тъй като Касиопея рядко действаше импулсивно.