Стив Бери - Венецианското предателство

— Лечителю — тихо каза той, продължавайки да крачи напред. — Нали пророците са тези, които правят най-точните прогнози?

Човекът благоразумно замълча. Поне си знаеше мястото.

— Това е от Еврипид — поясни Александър. — Аз много харесвам пиесите му. Но не мислиш ли, че трябва да очакваме повече от един пророк?

Не очакваше отговор от Главк, който беше вцепенен от ужас. И имаше защо. Вчера, по време на бурята, два коня бяха привели към земята стволовете на две високи палми. Бяха ги стегнали здраво с въжета, чиито краища пък бяха завързали към трето дърво. В момента лечителят стоеше в средата между тях, като всяка от ръцете му беше завързана с въжета към палмите. А Александър държеше меч.

— Ти беше длъжен да направиш точна прогноза — процеди през зъби той, а очите му хвърляха мълнии. — Защо не успя да го спасиш?

— Опитах се — прошепна нещастникът и зъбите му затракаха.

— Как? Не си му дал лекарството!

Главк кимна и забързано добави:

— Няколко дни по-рано стана злополука и по-голямата част от отварата се разля. Веднага изпратих куриер да донесе нова, но за съжаление той пристигна твърде късно за… за фаталната болест.

— Не ти ли беше заповядано винаги да имаш достатъчно запаси?

— Имах, господарю! — проплака лечителят. — Беше злополука!

Александър остана напълно равнодушен към воплите му.

— След последния път се разбрахме това да не се повтаря — сухо каза той.

Лечителят отлично знаеше за какво става въпрос. Преди около две години Александър и Хефестион се разболяха от треска. И тогава запасите от отварата бяха на изчерпване, но спешната доставка на допълнителни количества им помогна да се излекуват.

По челото на Главк се стичаше пот, уплашените му очи молеха за милост. Но Александър виждаше единствено изцъкления поглед на мъртвия си любим. Като деца и двамата бяха ученици на Аристотел: Александър като царски син, а Хефестион като наследник на велик воин. Сближиха се благодарение на Омир и неговата „Илиада“. Хефестион пое ролята на Патрокъл, а Александър — на Ахил. Покварен, злобен и съвсем не толкова умен, Хефестион все пак беше чудесен приятел. Но сега него го нямаше.

— Защо му позволи да умре?

Въпросът беше зададен тихо, предназначен единствено за Главк. Бойците бяха на разстояние, което им позволяваше да виждат, но не и да чуват всичко. Голяма част от гръцките воини, с които Александър беше започнал голямата си офанзива в Азия, бяха или мъртви, или доизживяваха старините си. Те бяха заместени от персийски наемници, които бяха мобилизирани, след като той завладя земите им. И, както се оказа, бяха много добри воини. Всички до един.

— Ти си моят лекар — продължи шепнешком Александър. — Поверил съм ти живота си. Както и живота на всички, които са ми скъпи. Но ти се провали. — Очите му се насълзиха от прилив на емоции. — И се оправдаваш с някакво нещастно стечение на обстоятелствата.

Мечът легна с плоската си част върху въжетата.

— Моля те, господарю! — проплака Главк. — Вината не е моя! Не заслужавам това!

— Вината не е твоя ли? — втренчи се в него Александър и бавно вдигна меча. — Как можа да го кажеш?! Твой дълг бе да помогнеш!

— Господарю! Ти имаш нужда от мен! Освен теб аз съм единственият човек на света, който знае за лековитата течност! Кой ще ти я даде, ако си ранен или болен? — Говореше бързо, опитвайки всичко възможно да спаси живота си.

— И други могат да бъдат научени.

— Но за това се изискват умения и знания!

— За Хефестион твоите умения се оказаха безполезни. Не спечели и от знанията ти, колкото и дълбоки да са те. — Александър замълча за миг, изпитвайки огромна трудност да изрече на глас думите, които напираха на устните му: — И той умря.

Есенният спектакъл в Екбатана трябваше да бъде грандиозен. Истински фестивал в чест на Дионис, с атлетически състезания, музика и специално пристигнали от Гърция над три хиляди артисти, за да забавляват войниците. Празненствата, обилно поливани с вино, които трябваше да продължат няколко седмици, бяха прекъснати след заболяването на Хефестион.

— Казах му да не яде, но той не ме послуша! — проплака Главк. — Натъпка се с птиче месо и пи вино. Предупредих го да не го прави!

— А ти къде беше? — остро попита Александър, после, без да чака отговор, добави: — На театър! Най-спокойно гледаше представлението, докато моят Хефестион умираше!

Гневът му се увеличаваше многократно от факта, че по същото време самият той беше на стадиона, наблюдавайки поредната лекоатлетическа надпревара.