Стив Бери - Венецианското предателство

Той хукна надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Зад гърба му се разнесе трясък на счупени стъкла, нещо тежко падна на пода и цялата сграда се разтърси.

Малоун се насочи към входната врата в мига, в който вторият робот оживя. Засуети се напред-назад, обливайки витрините с аерозолни струи.

Трябваше да се измъкне час по-скоро, но залостената врата се отваряше навътре. Беше от дебело дърво, окачена на метална рамка. Нямаше начин да я разбие. Пламъците плъзнаха надолу, поглъщайки стъпало след стъпало. Сякаш самият дявол идваше да го поздрави. Дори хромираният парапет се деформира от температурата.

Химическата мъгла и намаляването на кислорода затрудняваха дишането му. Някой със сигурност се беше обадил на пожарната, но тя едва ли щеше да му помогне. Особено ако някоя искра попаднеше върху подгизналите му дрехи.

Огънят погълна и последното стъпало.

От него го деляха само три-четири метра.

Венеция, Италия, неделя, 19 април, 0:15 ч.

Заковал тежък поглед в лицето на мъжа, Енрико Винченти попита:

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Мъжът от Флоренция не се впечатли от въпроса.

— Питам се как ти и хората ти успяхте да изфабрикувате всичко — небрежно отвърна той.

— Имам чувството, че доста ни подценяваш — любопитно го погледна Винченти.

— Аз имам приятели, дебелако — усмихна се с чувство на превъзходство флорентинецът. — Много приятели!

— Твоите приятели не ни интересуват — сухо го осведоми Винченти. — Става въпрос за предателството ти.

Флорентинецът се беше издокарал за случая: скъп костюм „Дзанети“, риза „Шарве“, вратовръзка „Прада“ и, естествено, задължителните обувки „Гучи“. Винченти беше наясно, че дрехите струваха повече, отколкото обикновените хора печелеха за цяла година.

— Виж какво — въздъхна флорентинецът. — Предлагам аз да си тръгна и да забравим всичко, каквото и да е то… А вие просто да си гледате другата работа.

Никой от деветимата мъже, седнали редом с Винченти, не отрони нито дума. Но той ги беше предупредил да очакват арогантно поведение. Членовете на Съвета бяха наели флорентинеца за важна задача в Централна Азия, но за жалост той беше започнал да работи за себе си. За щастие го бяха засекли навреме и бяха взели съответните мерки.

— Нима вярваш в подкрепата на партньорите си? — попита Винченти.

— Не се прави на наивен, дебелако — презрително го изгледа онзи. — Именно те поискаха това от мен.

Винченти отново преглътна обидния епитет.

— Но те казват друго — поклати глава той.

Въпросните партньори бяха членове на международен престъпен синдикат, които многократно бяха доказали своята лоялност към Съвета. Флорентинецът беше нает да помага, а Съветът умишлено бе пропуснал да забележи измамите на синдиката, за да отправи намек към човека, който в момента седеше пред тях. Което, разбира се, беше намек и към самия синдикат. И отговорът не закъсня. Задълженията бяха изплатени и Съветът си върна своя доста внушителен депозит. За разлика от флорентинеца членовете на синдиката прекрасно знаеха с кого си имат работа.

— Какво знаеш за нас? — зададе следващия си въпрос Винченти.

— Шайка богаташи, които обичат да се забавляват — сви рамене онзи.

Тази дързост развесели Винченти. Обяснението за нея бяха четиримата въоръжени мъже зад гърба на флорентинеца, които явно го караха да се чувства в безопасност. Присъствието им в залата беше едно от условията, които им беше поставил.

— Преди седемстотин години управлението на Венеция било поверено на десетчленен Съвет — започна със спокоен глас Винченти. — Това били улегнали мъже, чужди на всякакви страсти и изкушения. Основната им задача била сигурността на обществото и контролът над политическата опозиция. И те я изпълнявали, и то много добре. Векове наред. От името на държавата Венеция те изслушвали обвинения и доказателства, произнасяли присъди и извършвали екзекуции.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от уроци по история?

— Би трябвало да се вслушваш в тях — спокойно отвърна Винченти и скръсти ръце в скута си.

— Този мавзолей ме потиска. Твой ли е?

Дворецът действително не притежаваше уюта на постоянен дом, но в него бяха отсядали царе и императори, архиепископи и благородници. В една от спалните беше почивал дори Наполеон.

— Наш е — отговори с нескрита гордост Винченти.

— Нуждае се от освежаване — промърмори флорентинецът. — Приключихме ли?