Стив Бери: Наследството на тамплиерите

Париж, Франция, януари, 1308 г.

Жак дьо Моле очакваше смъртта, но знаеше, че няма да му предложат последно причастие. Беше двайсет и първият магистър на Ордена на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон, който бе просъществувал под божията опека двеста години. Но през последните три месеца заедно с пет хиляди свои братя Дьо Моле се бе оказал пленник на Филип IV, крал на Франция.

— Изправи се — нареди му Гийом Имбер от прага.

Дьо Моле продължи да седи на леглото.

— Безочлив си, дори пред лицето на собствената си гибел — отбеляза Имбер.

— Само арогантността ми е останала.

Имбер бе дребен и слаб. Изражението на длъгнестото му лице бе напълно безчувствено. Беше Велик инквизитор на Франция и личен изповедник на Филип IV, което означаваше, че има влияние над краля. Дьо Моле безброй пъти се бе питал какво друго освен болката носи радост на душата на доминиканския монах. Но пък знаеше какво точно я разгневява.

— Няма да сторя нищо от онова, което желаете.

— Вече си сторил много повече, отколкото съзнаваш.

Вярно бе и Дьо Моле отново остро съжали за слабостта си. Изтезанията на Имбер в дните след арестите от тринайсети октомври бяха жестоки и мнозина от братята бяха признали измислените злодеяния. Дьо Моле тръпнеше от срам при спомена за собствените си слова — че бъдещите членове на ордена трябва да се отрекат от Исус Христос и да заплюят кръста в знак на презрението си към него. Дьо Моле се бе прекършил дотам, че бе написал писмо, призоваващо останалите братя да си признаят, както бе направил самият той. Мнозина го бяха послушали.

Преди няколко дни в Париж най-после бяха пристигнали пратеници на негово светейшество Климент V. Известно бе, че Климент е марионетка на Филип и по тази причина предходното лято Дьо Моле бе донесъл със себе си във Франция златни флорини и дванайсет коня, натоварени със сребро. Ако нещата не тръгнеха според плана, щяха да използват парите, за да купят кралската благосклонност. Но бе подценил Филип. Кралят не желаеше само пари. Копнееше за всички притежания на ордена. Изфабрикуваха се обвинения в ерес и хиляди тамплиери бяха арестувани за един-единствен ден. Дьо Моле бе доложил на папските пратеници за мъченията, публично се бе отрекъл от признанията си и вярваше, че това ще доведе до наказателни мерки. Ето защо сега каза:

— Предполагам, Филип е притеснен да не би папата всъщност да притежава характер.

— Не е особено благоразумно да обиждаш човека, който те държи в плен.

— А какво е по-благоразумно?

— Да правиш каквото ти се каже.

— Тогава как ще отговарям пред моя Бог?

— Твоят Бог очаква теб и всички други тамплиери да му отговорите — заяви Имбер с обичайния си метален, лишен от емоции глас.

Дьо Моле нямаше желание да спори. През последните три месеца бе преживял безкрайни разпити и лишения от сън. Оковаваха го, мазаха стъпалата му с мазнина и ги държаха до огъня, разпъваха тялото му в диба. Дори го бяха принуждавали да гледа, докато пияни тъмничари изтезаваха братята му тамплиери, повечето от които бяха обикновени фермери, дипломати, счетоводители, занаятчии, моряци и чиновници. Срамуваше се от думите, които го бяха принудили да изрече, и не пожела да каже каквото и да било друго. Облегна се назад във вонящото легло с надеждата мъчителят му да го остави на мира.

Имбер направи знак. Двама пазачи се вмъкнаха през прага и го изправиха грубо на крака.

— Доведете го — нареди Имбер.

Дьо Моле бе арестуван в Парижкия храм и от октомври насам продължаваха да го държат там. Високата сграда с четири ъглови кули бе главна квартира на тамплиерите и не притежаваше зала за изтезания. Имбер бе импровизирал, превръщайки един параклис в място на невъобразими страдания. Дьо Моле бе чест посетител там през последните три месеца.

Завлякоха го в параклиса и го поставиха в средата на пода на черни и бели квадрати. Много от братята полагаха клетвата си към ордена именно под осеяния със звезди таван.

— Научих — започна Имбер, — че тук са се провеждали тайните ви церемонии. — Французинът, облечен с черна роба, важно закрачи към единия край на дългото помещение и застана до резбована ракла, която Дьо Моле добре познаваше. — Разрових тази ракла. Съдържа човешки череп, две бедрени кости и бяла погребална плащаница. Доста любопитно, нали?