Стив Бери: Наследството на тамплиерите

Беше неин приятел.

Но това не означаваше, че би желала да й се бърка в работата.

Съвсем в стила му бе да хукне след мъжа с червеното яке, но сега това щеше да й създаде проблеми. Ако се видеше с него, щеше да има въпроси от негова страна, и то такива, на които нямаше намерение да отговаря.

Явно срещата със стария приятел трябваше да почака.

Малоун излезе от Кръглата кула и тръгна след Стефани. Докато напускаше площадката на покрива, лекарите се грижеха за възрастната двойка. Мъжът бе ударен по главата, но щеше да се оправи. Жената бе в истерия и Малоун чу как един от лекарите настоява да я отведат до чакащата линейка.

Тялото на мъжа с червеното яке все още лежеше насред улицата под бледожълтия чаршаф, а полицаите се опитваха да разпръснат хората. Промъквайки се сред тълпата, Малоун видя как вдигат чаршафа, а полицейският фотограф се залавя за работа.

Крадецът си бе прерязал гърлото. Окървавеният нож лежеше на метър от неестествено изкривената му ръка.

От разреза на гърлото бе шурнала кръв и се бе стекла на паважа в тъмна локва. Черепът бе хлътнал, тялото бе смачкано, краката усукани, сякаш лишени от кости. Полицаите бяха наредили на Малоун да не се отдалечава. Искаха да запишат изявлението му. Но точно сега той предпочиташе да открие Стефани.

Измъкна се от тълпата зяпачи и хвърли поглед към тъмнеещото небе, където късното следобедно слънце сияеше с разточително великолепие. Нямаше нито едно облаче. Щеше да бъде идеална нощ за съзерцаване на звездите, но никой нямаше да пристъпи в обсерваторията на върха на Кръглата кула. Беше затворена за вечерта, защото някакъв мъж току-що бе скочил от нея към смъртта си.

Кой беше този мъж?

Мислите на Малоун се лутаха между любопитството и тревогата. Съзнаваше, че ще е най-добре да се върне в книжарницата и да забрави за Стефани Нел и делата й. Работата й вече не го засягаше. Знаеше обаче, че няма да го направи.

Ставаше нещо, което никак не му харесваше.

Забеляза Стефани на петнайсетина метра напред на Вестергаде, поредната от дългите улици, които образуваха паяжина в търговския център на Копенхаген. Тя крачеше бързо, съсредоточено, рязко сви надясно и изчезна в една от сградите.

Той ускори ход и скоро видя табелата „Антиквариат Хансен“ — книжарница, чийто собственик бе един от малцината в града, които не бяха приели радушно Малоун. Петер Хансен не обичаше чужденците, особено американците, и дори се бе опитал да осуети членството на американеца в Датската асоциация на търговците на антикварни книги. За щастие неговата неприязън не се бе оказала заразна.

Малоун усети как се пробуждат инстинктите, чувствата и сетивата, задрямали дълбоко, откакто се бе оттеглил преди година. Усещания, които не му се нравеха, но винаги го бяха тласкали напред.

Спря близо до входната врата и забеляза Стефани, потънала в разговор с Хансен. Двамата влязоха в магазина, който заемаше партера на триетажна сграда. Познаваше вътрешното разположение, тъй като предната година бе разучил копенхагенските книжарници. Почти всички бяха пример за скандинавското чувство за ред, с тематично подредени рафтове и спретнато наредени книги. Хансен обаче бе по-безреден. Книжарницата му бе еклектична смесица от старо и ново — предимно ново, тъй като не бе склонен да плаща допълнително за частни колекции.

Малоун се вмъкна в сумрака, надявайки се някой от служителите да не го извика по име. Два-три пъти бе вечерял с управителката на книжарницата и всъщност от нея бе разбрал, че не е сред любимците на Хансен. За щастие нея я нямаше и едва десетина души оглеждаха рафтовете. Бързо се шмугна към задната част, където имаше безброй отрупани с полици ниши. Чувстваше се неловко. В крайна сметка Стефани просто му се бе обадила да каже, че ще е в града за няколко часа и иска да го види за малко, но това беше преди случката с мъжа с червеното яке. Беше дяволски любопитен да разбере какво толкова е търсел този човек, та да умре заради него.

Поведението на Стефани не би трябвало да го изненадва. Винаги бе предпочитала да крие информацията, понякога твърде дълбоко, което често бе предизвиквало конфликти. Но едно е да си в безопасност пред компютъра в кабинета в Атланта, а съвсем друго — на бойното поле. Добри решения се вземат само при наличието на добра информация.

Зърна Стефани и Хансен в една ниша без прозорци, която служеше за кабинет. Малоун бе идвал веднъж, когато се бе опитал да се сприятели с този идиот. Хансен бе едър мъж с дълъг нос, силно издаден над прошарените му мустаци. Малоун се настани зад редица отрупани рафтове и дръпна една книга, преструвайки се, че чете.