Стив Бери - Венецианското предателство

— Не, бих искал да довърша обясненията си.

— Добре, давай — размаха ръце онзи. — Имам нужда от сън.

— Ние също сме десетчленен Съвет. И подобно на нашите предшественици разполагаме с инквизитори, които привеждат в изпълнение решенията ни. — Той направи лек жест към тримата мъже в далечния край на залата и те бавно се приближиха. — Властта ни е абсолютна както в миналото.

— Вие не сте правителството!

— Не сме. Ние сме нещо съвсем различно.

Флорентинецът все още не изглеждаше впечатлен.

— Дойдох тук посред нощ по заповед на моите партньори, а не защото съм уплашен. Доведох тези четиримата, за да ме защитават. Не мисля, че инквизиторите ти могат да ми наложат каквото и да било.

Винченти се надигна от стола.

— Мисля, че трябва да изясним един въпрос — рече той. — Ти беше нает за изпълнението на определена задача, но в хода на работата започна да търсиш лична изгода.

— Предлагам да забравим тази история! — изръмжа флорентинецът и бавно огледа присъстващите. — Освен ако не искате да напуснете помещението в сандъци!

Търпението на Винченти започна да се изчерпва. Той искрено ненавиждаше тази част от официалните си задължения. Направи незабележим жест и четиримата, които бяха дошли с флорентинеца, го сграбчиха.

Шокът бързо смени насмешливото изражение на лицето на флорентинеца.

Той беше обезоръжен. Трима от мъжете го хванаха здраво, а един „инквизитор“ пристъпи към него с ролка здраво тиксо и омота ръцете му зад гърба. После направи същото с краката му, а накрая залепи дебела лепенка и върху устата му. Тримата отстъпиха крачка назад и тежкото тяло на флорентинеца тупна върху килима.

— Този Съвет те обвинява в предателство спрямо нашата Лига! — тържествено обяви Винченти и леко кимна по посока на двойната врата. Тя се отвори и в залата беше вкаран ковчег от лакирано дърво с отворен капак. Осъзнал какво го чака, флорентинецът се облещи.

Винченти се наведе над него.

— Преди петстотин години държавните изменници били зазиждани в килии със стени от дърво и олово над Двореца на дожите, изложени на природните стихии. По тази причина ги наричали „ковчезите“. — Замълча за миг, за да подчертае значението на думите си, после добави: — Ужасни места, наистина. Никой не е излязъл жив оттам. Ти открадна нашите пари и се опита да спечелиш още пари с тях. — Той тъжно поклати глава. — Но не ти е било писано. Между другото, твоите партньори решиха, че именно ти си цената, която трябва да платят за примирието с нас.

Флорентинецът правеше отчаяни усилия да се освободи, от запечатаната му уста излиташе глухо мучене. Един „инквизитор“ изведе четиримата бодигардове от залата. Те си бяха свършили работата. Други двама вдигнаха отчаяно борещото се тяло и го хвърлиха в ковчега.

Надвесен над него, Винченти с лекота разчете онова, което искаха да кажат очите му. Той наистина беше измамил Съвета, но го беше направил по личната заповед на Винченти, а не на своите партньори. Именно Винченти бе променил задачата му, а флорентинецът се изправи пред Съвета едва след като получи обещанието, че няма от какво да се безпокои. „Малко шоу, нищо повече — беше му казал Винченти. — Идваш, изиграваш си ролята и след час си свободен.“

— Дебелак, а? — насмешливо подхвърли Винченти. — Arrivederci.

Капакът на ковчега шумно се затръшна.

Копенхаген

Малоун изненадано гледаше как огненото кълбо, спускащо се надолу, спира на няколко стъпала от пода, сякаш изведнъж изгубило охота да продължи. Изправен до един от прозорците, той се оглеждаше за нещо, с което би могъл да счупи дебелото стъкло. Видя само един-два стола, но те бяха твърде близо до пламъците. Вторият робот продължаваше да обикаля залата на приземния етаж, изхвърляйки аерозолни струи. Малоун се колебаеше. Помисли да съблече дрехите си, но косата и кожата му също бяха покрити със запалителната смес.

Силни удари по стъклото го накараха да подскочи. Обърна се и на сантиметри от себе си видя познато лице.

Касиопея Вит.

Какво правеше тук тази жена? Бързо се отърси от изненадата и изкрещя:

— Трябва да се измъкна оттук!

Тя посочи вратата, но той преплете пръсти, за да покаже, че е заключена.

Вит му направи знак да се отдръпне.

В същия момент изпод бръмчащия из залата робот започнаха да излитат искри. Малоун се втурна към него и го преобърна с добре премерен ритник. Пред очите му блеснаха малки колела, свързани с някакъв механизъм.