Ейдриън Басо - Интимно предателство

Хемпшир, Англия 1813

Хубавите, охранени коне с лекота теглеха лъскавата двуколка по прашния, изровен път. Лошите условия съвсем развалиха настроението на кочияша и единствения пътник — Морган Едмънд Харкоурт Аштън, шести дук на Гилингам. Мъжът се бе втренчил в пътя пред него и се опитваше да овладее чистокръвните коне. Пътуването бе започнало с неудобства, а сега, с приближаването на нощта, дукът бе започнал да се съмнява, че се е изгубил.

„Проклет да си, Джейсън Камерън — кълнеше той отсъстващия си секретар. Трябваше поне да ми дадеш ясни инструкции как да намеря посоката в това забравено от бога място.“

Тъкмо когато започваше да си повтаря за пореден път вероятните перспективи за прекарване на нощта, дукът забеляза младо момче от дясната страна на пътя. На рамото му небрежно висеше нанизана на въже риба.

Мъжът подкара конете още по-бързо, тъй като разбра, че едва ли ще настигне момъка, който тичаше по стръмния насип на реката. В отчаянието си, че ще се лиши от последната възможност да открие верния път, преди мракът да се сгъсти в непрогледна тъмнина, дукът несъзнателно издаде устни напред и рязко изсвири.

Главата на момчето се извърна сепнато при неочаквания звук. Като видя огромните коне, връхлитащи върху него, то пъргаво отстъпи встрани. Върху младото му лице се изписа недоумение при вида на елегантната двуколка.

— Можеш ли да ми кажеш — дукът почти крещеше, за да надвика пръхтенето на риещите с копита коне — ще ме изведе ли този път до Уестгейт Менър?

— Да, милорд — учтиво отговори момчето и като посочи напред с ръка, добави любезно. — Имението е точно след оня завой.

Мъжът кимна с благодарност и ловко навлезе с двуколката в завоя. Според неясните указания на секретаря му би трябвало да остават още цели четири мили до главната порта на Уестгейт Менър. Дукът се облегна облекчено назад и отново се замисли за събитията през последните двайсет и четири часа.

Вчерашният ден бе започнал зле. Морган се бе събудил много по-късно от обикновено. Главата го болеше силно от махмурлука на последния запой. Смътно си спомняше какво се бе случило предната вечер. Знаеше само, че бе влязъл в клуба на улица „Сейнт Джеймс“, но никак не му бе ясно как бе излязъл оттам след потоците от бренди, размиващите се пред очите му зарове и прегръдките на някаква водевилна актриса, изпълняваща главна роля в последната продукция на Ковънт Гардън. Усложненията след подобна нощ се увеличаваха от задължението да обядва с регента в Карлтън Хаус. Беше невъзможно да отложи ангажимента, колкото и да му се искаше, и това още повече влошаваше настроението му.

Едва успял да пристигне в Карлтън Хаус навреме, дукът трябваше да чака. Потропваше нервно с токове, докато пристягаха и обличаха регента в последната му, най-нова, униформа на маршал. Най-накрая негово височество бе готов да го приеме.

Въпреки че дукът бе твърде млад, за да бъде допускан в разгулното общество на Карлтън Хаус, регентът го харесваше и му засвидетелстваше специално доверие.

На трийсет и пет Морган Аштън бе с цели петнайсет години по-млад от принца регент и въпреки това, Негово височество често го търсеше за съвет, особено що се отнасяше до пари. Защото дукът притежаваше таланта да става все по-богат и по-богат, докато принцът бе известен като най-големия прахосник, живеещ в постоянни дългове и разточителство, което далеч надхвърляше доходите му.

— Лейди Хартфорд ми разказа за безпокойството, което сте причинили у Алмак оная вечер — каза регентът, докато облеченият в елегантна пурпурночервена ливрея прислужник поднасяше супата от костенурки. — Носят се слухове, че обмисляте да се жените отново.

Позлатената лъжица замръзна пред устните на дука и като се ухили широко, Морган отговори:

— Господ да ни пази, сир, от непрестанните усилия на лейди Хартфорд, що се отнася до сватовничеството. Да не говорим за останалите благодетелки Алмак, които непрекъснато си пъхат носа, където не им е работа.

— Напълно вярно, Морган — засмя се регентът. — Те винаги намират някой необвързан мъж с титла, пари и чар и това ги изправя на бойна нога. Мисля, че е неизбежно. Те с това живеят, бедните създания. Вродено им е. — Принцът сръбна шумно от супата. — Но не бих могъл да отрека — вие сте чудесен улов.

— Ласкаете ме, сир — възкликна дукът, който съвсем искрено се почувства неудобно при тази забележка.