Ейдриън Басо - Интимно предателство

Дукът стреснато се изправи:

— Баба ми, старата дукеса, е на временно посещение в Рамсгейт. Има ли някаква опасност за живота й в момента?

— Не мисля. Но може би е по-добре да я преместите, докато проблемът се реши.

— Явно не познавате баба ми — сухо отговори Морган. — Старата дукеса не е жена, която може да бъде „преместена“.

Дукът наистина не си спомняше някой някога да е наредил на дукесата какво да прави. После си припомни неотложния проблем и попита:

— Какво трябва да се направи, лорд Касълриг?

Секретарят по международните въпроси погледна към мъжа срещу себе си, който внимателно обмисляше отговора си. Той не познаваше лично Морган, но министър-председателят бе изразил пълното си доверие в способностите на дука.

— Имаме план, който ще доведе до разкриването на Фолкън. Ще ни помогнете ли?

Морган не се поколеба:

— Кога започваме?

Двуколката внезапно подскочи и тласъкът върна замислилия се Морган в реалността. Той се огледа и облекчен разбра, че е навлязъл в алеята към входа на Уестгейт Менър. Наоколо бе тихо и спокойно. Той спря силните коне пред каменната порта и зачака някой от слугите да се появи и да му помогне. Дукът пътуваше без придружители, защото секретарят му се бе разболял, а Морган не желаеше никой друг от домакинството му да е в течение на неговото пътуване.

Необичайно стечение на обстоятелствата бе довело Морган пред Уестгейт Менър в този мразовит февруарски късен следобед.

Миналата седмица лорд Джереми Карингтън, виконт Мългрейв, бе вдигнал голям шум със съобщението си в дома на Уайт. Както си седеше в центъра на залата, той внезапно бе извикал:

— Моля за вашето внимание, господа. Искам да обявя намерението си да продам имението си Уестгейт Менър на този, който предложи най-висока цена. Това е чудесно място в графство Хемпшир. Сделката включва къщата, обзавеждането и цялата околност, която е моя собственост. Кой ще се осмели да наддава?

След като реши, че лорд Карингтън не е пиян и говори напълно сериозно, Морган се увлече в търга и чукчето удари в негова полза — той бе новият собственик на Уестгейт Менър.

Виконт Мългрейв прие писменото уверение на Морган относно дължимата сума, махна объркано с ръка и ентусиазирано се върна към игралните маси.

Морган въобще не се бе сещал за новата си придобивка, докато преди няколко дни секретарят му не беше донесъл документите за собственост. Тъй като и без това се налагаше да пътува до Рамсгейт Касъл в Портсмут, дукът съвсем импулсивно бе решил да се отбие в Уестгейт Менър. Сега, изправен срещу хапещия февруарски вятър, той вече съжаляваше за решението си. Потропваше с крака по пода на двуколката, за да се стопли, и разглеждаше новата си собственост. Къщата бе хубава, голяма, макар и не екстравагантна. Имаше симетрично разположени еркерни прозорци с оловни кепенци и високи фронтони, които показваха, че е строена по времето на Елизабет. В онези дни трябва да е била наистина впечатляваща, но сега боята се лющеше. Само отделни, оцелели фигури напомняха за красивите орнаменти. По всичко личеше, че имението е било занемарено от известно време.

Морган не бе изненадан. Джереми Карингтън не беше човек, който да влага парите си за поддръжката на подобна къща в провинцията. И въпреки всичко впечатлението, което гледката оставяше, бе по-добро, отколкото Морган очакваше.

Дукът нервничеше, тъй като никакъв слуга не се появяваше. Преди да успее да извика, за да привлече вниманието, тежката дъбова врата изскърца и се отвори. Морган успя да види някакъв мъж в напреднала възраст да слиза по стъпалата пред входа с отмерени крачки. По дрехите и вдървената му стойка дукът реши, че това е икономът.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — Гласът на възрастния човек едва се чуваше.

Дукът го възнагради със смразяващ поглед, но икономът стоеше спокойно и с достойнство очакваше какво ще предприеме господарят. Морган едва не възкликна от възхищение при проявената смелост на стария човек, скочи изящно от двуколката и му подхвърли небрежно поводите.

— Съобщете на виконт Мългрейв, че дукът на Гилингам е пристигнал. Има ли някой, който да се погрижи за конете ми?

Икономът кимна със снежнобялата си глава в знак на потвърждение и ловко прехвърли поводите в едната си ръка, а с другата махна към къщата. Почти мигновено отнякъде изникна слаб младеж и отведе конете и каретата. Освободен от товара на юздите, старият човек бавно изкачи стъпалата и отвори входната врата пред дука.