Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Добре подготвена реч. Предполагам, че сте я репетирали многократно.

Алиса го погледна ядосано, но отказа да отговори на заяждането му.

— Мога ли да получа документа с подписа на лорд Карингтън? — попита тя и грациозно протегна ръка в очакване.

За част от секундата Морган се поколеба дали да не й даде акта за собственост, който потвърждаваше правата му върху имението, но дори и самият той, дукът на Гилингам, не би могъл да бъде толкова жесток. Ясно бе, че Алиса Карингтън въобще не знаеше какво е направил баща й. Той я погледна замислено и още веднъж се удиви на странната гледка, която представляваше младата жена, облечена в безформената си, безцветна рокля.

— Има ли още нещо, което не ви е ясно, Ваша светлост?

Не, помисли си той, всичко беше абсолютно ясно. Все пак трябваше да й го каже и дукът реши, че директният начин е най-подходящ за случая.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ви го съобщя, мис Карингтън, но аз съм новият собственик на Уестгейт Менър.

Алиса го погледна стреснато, лицето й пребледня. Сякаш буца заседна в гърлото й и тя запреглъща трудно, като се опитваше да преодолее шока.

— Мога ли да видя документа? — повтори тихо младата жена.

Морган бръкна в джоба на жилетката си и извади акта за собственост. Без да пророни и дума, й го подаде. Наблюдаваше я мълчаливо, като не знаеше какво ще последва. Опитът го беше научил, че жените са твърде емоционални създания. В моменти като този те или припадаха, или изпадаха в истерични пристъпи.

Алиса Карингтън не направи нито едното, нито другото. Тя пое парчето хартия, без да трепне, и го прочете открай докрай. Цялото имение, къщата, обзавеждането, конюшните, фермите на наемателите и цялата останала собственост бяха надлежно описани.

Тя вдигна очи и объркано го погледна:

— Бих желала да видя бележката на лорд Карингтън, не акта за собственост.

Морган разбра:

— Не съм спечелил имението в игра на карти, мис Карингтън. Купих го на търг.

— Търг? Не съм прочела съобщението за това във вестника.

Дукът пристъпваше от крак на крак от неудобство. Мълчаливото й страдание го трогна и го караше да се чувства виновен.

— Не мисля, че са успели да го отпечатат.

— Разбирам — едва проговори Алиса. — Мога ли да попитам за цената, която сте платили?

Дукът без желание назова сумата и Алиса си помисли, че бе повече от честно. Тя бавно кимна, като явно се опитваше да възприеме информацията. Дълбоко в себе си винаги бе знаела, че този ден ще дойде, но това не намаляваше болката. Усети как главата й се замайва, пред очите й се спусна тъмна пелена и за момент Алиса се почувства скрита в мрака на собствената си мъка. Някъде отдалече долетяха думите на красивия мъж пред нея:

— Добре ли сте, мис Карингтън?

Тя погледна към него и видя загриженото изражение, изписано върху лицето му.

— Всичко е наред — бавно проговори тя и чуваше собствените си думи да отекват странно в ушите й. Насили се и се усмихна. — Предполагам, това означава, че ще останете за вечеря. Би трябвало да информирам мисис Стратън.

Алиса свали очилата си с обигран жест и подреди книжата по бюрото, преди да тръгне към вратата. Някъде по средата на стаята тя се спря, изправи гордо рамене и се обърна към дука:

— Пъркинс ще ви покаже стаята и ще ви окаже всяка помощ, от която имате нужда. — Алиса се запъна на думите „стаята ви“, но бързо си възвърна самообладанието. — Бихте ли ме извинили, но трябва да разговарям с готвача. Ще ви видя за вечеря — направи реверанс и излезе.

Пъркинс се появи незабавно, което накара Морган да се чуди дали не е подслушвал. Само един бегъл поглед към разстроеното лице на иконома потвърди съмнението му.

— Води, Пъркинс — провлачено каза дукът. — И вземи пълна кана с бренди.

Морган знаеше, че ще има нужда от това, преди тази нощ да е свършила.

Алиса се отправи към кухнята, за да говори с мисис Стратън. Трябваше да се направят някои допълнителни приготовления за вечерята, но преди всичко бе необходимо да уведоми хората си за случилото се.

Когато влезе, малкият персонал тъкмо започваше вечерята си. Хокинс, пазачът на имението, режеше хляб. Луси и Моли пълнеха чашите и сервираха чиниите. Младият Нед, който се грижеше за конете, флиртуваше с момичетата, като ги караше да се червят и кикотят. Мейвис, старата бавачка, отгледала Алиса и майка й, мъмреше Нед за задявките му, което още повече го амбицираше да се изяви и да направи впечатление на девойките. Мисис Стратън разливаше супата, докато раздаваше команди наляво-надясно и някак си надвикваше веселата суматоха.