Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Тогава защо са били толкова много?

— Лорд Карингтън имаше навика да не им плаща редовно заплатите. В края на краищата те бяха принуждавани да си търсят по-добро място. Задържаха се за различно време.

Морган си напълни отново чашата и погледна жената до себе си с възхищение. Колкото повече говореше с нея, толкова повече се чувстваше привлечен. Тя, изглежда, не беше като онези комплексирани жени, с които обикновено се срещаше. Просто едно провинциално момиче, честно и интелигентно. И с най-красивите очи, които някога бе виждал.

— Значи харесвате местното общество, мис Карингтън?

— Аз не посещавам приеми и други обществени прояви, Ваша светлост. Репутацията на лорд Карингтън като прахосник и комарджия ме постави в неблагоприятна позиция сред местните благородници още преди много години. Освен това излязох извън традиционната им представа за стара мома — заех се да ръководя имението. Мен не ме възприемат, не одобряват поведението ми.

— Не е толкова необичайно една жена да поеме управлението на парите в собствените си ръце — настоя дукът. — Баба ми, старата дукеса, проявява жив интерес към всичките си финансови дела.

— Баба ви е вдовица. Винаги се подхожда с разбиране към вдовиците, разрешава им се по-голяма свобода на действие. Освен това интересът е нещо съвсем различно от боравенето с финансите.

— Хората често са подозрителни към неща, които не разбират напълно — каза Морган.

— Може би — съгласи се Алиса. — Но в моя случай изолацията ми в провинциалното общество не се дължи само на факта, че съм неомъжена жена, която се занимава с мъжка работа. Всъщност моят най-голям грях е, че проявих воля и успях — тя стана и го погледна. — Пъркинс е запалил огъня в салона за гости. Ще продължим ли там?

Алиса се чувстваше непривично в тази ситуация — разговорът непрекъснато се връщаше към нея и сега се радваше, че може да отклони вниманието на госта от себе си.

Докато прекосяваха огромния коридор, тя изучаваше мъжа до себе си, като се опитваше да прецени как да подхване темата за служителите на имението и тяхното оставане на работа. Бе казала на хората, че дукът е свестен човек, но това бе само предположение.

— Свирите ли, мис Карингтън? — попита Морган, когато влязоха в стаята.

— Не, Ваша светлост, не свиря на пиано. Мис Гибсън, една от гувернантките, притежаваше талант, но успя да ме научи само на някои основни неща. Дори не чета нотите както трябва.

— И тя си тръгна, защото не й платиха?

— Не, лорд Карингтън я наплаши. — Алиса се изчерви в затруднението си да обясни. — Мис Гибсън бе значително по-млада от останалите гувернантки и доста хубава. Страхувам се, че някоя вечер се е почувствал преситен от удоволствията в Лондон и се е опитал да я направи своя любовница. Тя напусна веднага след случилото се.

Дукът не каза нищо и Алиса съжали, че е била толкова откровена. Тя се чудеше дали е шокирала госта с безцеремонния си отговор. Но това бе истината — лорд Карингтън се бе напил и опитал да прелъсти жена, която зависеше от него. Алиса знаеше, че това са неща, за които тя не би трябвало да знае, а още по-малко да говори. Такива бяха правилата на учтивия разговор — тук честността и прямотата нямаха място.

Твърдо решена да говори с дука за персонала, тя се настани на нисък стол близо до огъня. Изразителните й зелени очи не изпускаха Морган, докато той крачеше безцелно из стаята.

Алиса не можеше да сдържи възхищението си от елегантния вечерен костюм и артистичността, с която дукът носеше дрехите си. Около него витаеше дух на сила и власт. Явно бе човек, свикнал да получава онова, което иска. Ако наистина мислеше за хората си, тя не би трябвало да го предизвиква.

Дукът престана да се разхожда и се обърна към нея. Усмивката, озарила лицето му, наистина я обезкуражи. Алиса изпита чувството, че се потапя в сребристосивите очи срещу нея. За известно време те се изучаваха съсредоточено и размишляваха.

Алиса съвсем се обърка, притесни се и избърбори:

— Какво възнамерявате да правите с имението?

Дукът пристъпи от крак на крак, почувствал неудобство от директния въпрос.

— По-младият ми брат, Тристан, се кани да се жени до края на годината. Той винаги е харесвал провинцията. Решил съм да му подаря имението и се надявам да е щастлив тук.

Алиса си пое дъх, за да обмисли, новата информация и да прецени как би могла да я използва.

— И вашият брат ще поеме грижата за имението?

— Разбира се.

— Той ще решава кой ще остане и кой ще напусне?