Саки: Ейдриън

Кръщелното му свидетелство песимистично го назоваваше Джон Хенри, но той бе оставил това име зад гърба си редом с другите детски болести, така че приятелите му го знаеха като Ейдриън. Майка му живееше в Бетнал Грийн — обстоятелство, за което той не носеше вина; човек може да не се придържа стриктно към историята на семейството си, но невинаги е в състояние да избегне географията. В края на краищата, да си жител на Бетнал Грийн, си има и положителна страна — този навик рядко се предава на следващото поколение. Ейдриън обитаваше малка стая, която попадаше под благотворно покровителство.

Как успяваше да преживява, бе донякъде загадка даже за самия него. Твърде драматичните разкази, с които описваше борбата си за съществуване пред състрадателни познати, вероятно съдържаха голяма доза истина. Знаеше се обаче, че понякога му се удава да се измъкне от тази борба и да вечеря в „Риц“ или „Карлтън“, при това с прилично облекло и с прилично изтънчен апетит. В подобни случаи обикновено бе гост на трапезата на Лукас Кройдън, дружелюбен бонвиван с доход от три хиляди лири на година, чиято слабост бе да запознава крайно неподходящи хора с високи постижения на кулинарното изкуство. Подобно на повечето люде, у които годишен доход от три хиляди лири се съчетава с капризно храносмилане, Лукас бе социалист; той твърдеше, че не можеш да възвисиш масите, докато не внесеш в живота им гозби от яйца на дъждосвирци и не ги научиш да правят разлика между coupe Jacques и Macédoine de fruits (Миди и плодова салата (фр.)). Приятелите му изтъкваха, че е съмнителна добрина да посветиш някое момче от простолюдието в благата на изтънчената кухня, на което Лукас неизменно отвръщаше, че всички добрини са съмнителни. Може би не грешеше.

Веднъж след такава образователна вечер, посветена на Ейдриън, Лукас срещна леля си, мисис Мебърли, в една изискана чайна — място, където светликът на семейния живот гори неугасимо и човек се натъква на роднини, които иначе биха могли да се заличат от паметта му.

— Кое беше онова хубаво момче, което вечеря с теб снощи? — попита тя. — Изглеждаше прекалено мило за твоята компания.

Сюзън Мебърли бе очарователна жена, но в добавка беше и леля.

— От какво семейство е? — продължи тя, след като й бе съобщено името на протежето (в подобрената му версия).

— Майка му живее в Бет…

Лукас се усети навреме и млъкна, преди да е престъпил границата на светската дискретност.

— Бет ли? Къде се намира това? Звучи, сякаш е в Мала Азия. Да не би майка му да има нещо общо с някое консулство?

— О, не. Работата й е свързана с бедните.

Това донякъде се доближаваше до истината. Майката на Ейдриън работеше в една перачница.

— Ясно, значи се занимава с мисионерска дейност — рече мисис Мебърли. — А междувременно момчето е оставено на произвола. Явно е, че аз трябва да се погрижа да не му се случи някаква беда. Накарай го да ми се обади.

— Но, скъпа лельо Сюзън — възрази Лукас, — аз наистина почти не го познавам. Може изобщо да не се окаже чак толкова мил, ако човек го опознае по-отблизо.

— Косата му е прекрасна, а формата на устата му издава нерешителност. Смятам да го взема с мен в Хамбург или Кайро.

— Това е най-налудничавото нещо, което някога съм чувал — рече Лукас ядно.

— Е, в нашето семейство винаги е имало луди. Ти може и да не си обърнал внимание на този факт, но приятелите ти със сигурност са го забелязали.

— В Хамбург всички те гледат едва ли не под лупа. Като начало не е ли по-разумно да го отведеш за проба в Етрета?

— При ония тълпи от американци, които се мъчат да говорят на френски? О, не, благодаря. Обичам американците, но не и когато се опитват да се отдават на франкофония. Цяло щастие е, че поне никога не се опитват да говорят на английски. Предай на младия си приятел да ме посети утре в пет.

Сюзън Мебърли бе не само леля, но и жена. Лукас, който ясно съзнаваше това, вдигна ръце и я остави да постъпи, както си ще.

И тъй, Ейдриън замина за чужбина, приютен под крилото на мисис Мебърли. Все пак тя отстъпи пред здравия разум, макар и неохотно, като се съгласи да стои настрана от Хамбург и други прекалено модерни курорти. Свитата на Мебърли се установи в най-добрия хотел на Доледорф, алпийско градче отвъд Енгадин. Това бе обичайният курорт с обичайния тип посетители, които човек може да намери почти из цяла Швейцария през летния сезон, но за Ейдриън всичко беше необичайно. Планинският въздух, редовното и обилно хранене и особено социалната атмосфера му подействаха така, както щедрата топлина на някоя оранжерия би повлияла на случайно попаднал в нея плевел.