Стив Бери: Наследството на Карл Велики

— Включете дюзите за отвесно спускане — заповяда капитанът.

Рамзи веднага разбра какви са намеренията му — да залепи корпуса за морското дъно и да го задържи неподвижен. Идеята беше добра, тъй като на мониторите се виждаха твърде много мини.

— Готови за изхвърляне на основния баласт — отново прозвуча гласът на капитана. — Искам да се издигнем право нагоре, без странично люшкане.

В командната зала се възцари тишина, нарушавана единствено от воя на турбините, съскането на сгъстения въздух, поскърцването на хидравликата и тихите сигнали на електронната апаратура. Звуци, които съвсем наскоро действаха на Рамзи като приспивателно.

— Стабилизира я добре — констатира капитанът. — Задръж в това положение по време на издигането.

Матросът се приведе над пулта.

Тази подводница нямаше рул. Мястото му беше заето от четири лоста за управление, заимствани от реактивните изтребители. Нещо типично за НР-1. Макар и произведение на изкуството по отношение на мощност и плавателни качества, голяма част от оборудването й сякаш идваше от каменната, а не от космическата ера. Храната се приготвяше на някаква евтина имитация на печка, използвана от гражданската авиация. Външната ръка манипулатор беше остатък от друг проект на флота, а навигационната система — преработен вариант на уредите, използвани от презокеанските въздушни лайнери, почти не работеше под вода. Каютите за почивка на екипажа бяха неприлично тесни, тоалетната постоянно се задръстваше, а храната се състоеше от полуготови блюда в пластмасови чинии.

— Защо сонарът не засече тези неща от разстояние? — попита капитанът.

— Никой не знае — сви рамене един от матросите. Просто ни изскочиха под носа, направо от мрака.

Сгъстеният въздух изтласка водата от резервоарите и подводницата започна да се издига. Матросът държеше лостовете, готов за незабавни корекции.

Трябваха им само трийсетина метра, за да напуснат опасната зона.

— Както виждате, успяхме да се измъкнем от минното поле — усмихна се на слушателите си Рамзи. — Случи се през пролетта на 1971 година. — Той бавно кимна. — Да, наистина беше отдавна. Аз бях един от късметлиите, които служиха на НР-1.

По лицата на голяма част от слушателите му се беше изписало удивление.

— Много малко хора знаеха за съществуването на тази подводница — продължи Рамзи. — Беше построена в средата на 60-те, при пълна секретност. Дори адмиралите не знаеха за нея. Уникалната конструкция й позволяваше да се потапя на три пъти по-голяма дълбочина от всички останали съдове. Тя нямаше име, не разполагаше с оръдия и торпеда, нито пък с официално назначен екипаж. Мисиите й бяха секретни, част от тях и до днес си остават такива. Но най-смайващото от всичко е, че е действаща и в момента — втора по дълголетие в целия флот, тъй като плава от 1969 година. Разбира се, вече не е секретна и се използва както за военни, така и за граждански цели. Но когато океанските дълбини се нуждаят от присъствието на човешки очи и уши, мисията задължително се възлага на НР-1. Вероятно си спомняте онази стара история как американците се включили в трансатлантическия телефонен кабел, за да подслушват руснаците. Беше нейно дело. През 1976-а, когато един Ф-14 изпусна в океана ракета „Феникс“, нашата лодка успя да я открие и прибере преди руснаците. Нейна е заслугата и за изваждането на ракетния ускорител с дефектно уплътнение, което доведе до катастрофата със совалката „Чалънджър“.

Няма публика, която да устои на подобни истории. А Рамзи разполагаше с купища от тях. Но славната история на подводницата имаше и обратна страна. Далеч от техническото съвършенство, тя беше останала на вода единствено благодарение на гениалната изобретателност на екипажа си. Тези хора отдавна бяха забравили наръчниците и указателите, превръщайки „импровизацията“ в свое мото. Почти всички бяха стигнали до високи постове във военноморските сили, включително Рамзи. Той беше доволен, че вече може да говори на воля за НР-1, което бе станало възможно благодарение на специалната програма за набиране на нови кадри, от които напоследък флотът изпитваше отчаяна нужда. Ветерани като него започнаха да разказват увлекателни случки от своето минало, а хората ги попиваха жадно заедно със закуската. Пресата, за чието присъствие го бяха предупредили предварително, щеше да свърши останалото. Адмирал Лангфорд Рамзи, началник на военноморското разузнаване, сподели със слушателите си…