Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Малоун се вкопчи в пулта, опитвайки се да се задържи на крака.

— Триста метра и продължава!

Цифрите на дълбокомера се въртяха с шеметна бързина. Корпусът на подводницата беше пригоден да издържа дълбочина до деветстотин метра, но дъното се приближаваше прекалено бързо и външното налягане рязко се увеличаваше. При тези условия заплахата от смачкването му ставаше съвсем реална. От друга страна, евентуалният челен сблъсък с океанското дъно също не носеше нищо добро.

Оставаше само един, последен шанс.

— Пълен назад! Опразнете баластните резервоари!

Подводницата се разтърси от аварийно включените електродвигатели. Витлата се завъртяха с пълна сила, а сгъстеният въздух нахлу с грохот в резервоарите, изтласквайки водата от тях. Кормчията държеше руля с две ръце, почервенял от напрежение.

Постепенно подводницата възстанови равновесието си. Носът бавно се повдигна и зае хоризонтално положение.

— Контролирайте изхвърлянето на баласта — заповяда Малоун. — Задръжте в неутрално положение. Не искам да тръгнем нагоре.

Навигаторът бързо изпълни командата.

— Разстояние до дъното?

Блаунт се върна на мястото си.

— Седемдесет метра — докладва той.

Малоун погледна дълбочинния индикатор. Седемстотин и четирийсет метра. Корпусът поскърцваше от външното налягане, но се държеше. Премести очи върху уредите, отчитащи нередностите в баласта. Всички светеха в зелено, което означаваше, че клапаните и прекъсвачите са затворени. Най-накрая една добра новина.

— Заход към дъното — заповяда той.

Едно от големите предимства на този модел подводници беше способността им да лягат на морското дъно. Тя се дължеше на специалните подобрения при изграждането им, включително допълнителните възможности на стабилизиращата система, чието действие току-що бяха изпитали.

Корпусът меко докосна дъното. Мъжете на командния мостик се спогледаха, но не казаха нищо. Не беше нужно, тъй като Малоун прекрасно знаеше какво им минава през главата. И този път се разминахме на косъм.

— Знаем ли какво се случи? — попита той.

— От машинното докладват, че системата за управление и спускане е блокирала в момента, в който са изключили клапана, подлежащ на ремонт. Подобно нещо не се беше случвало досега.

— Да кажат нещо, което не ми е известно — въздъхна Малоун.

— В момента клапанът е отворен и функционира нормално.

Той се усмихна на начина, по който борд-инженерът изрече тези думи. Ако знам повече, със сигурност щях да ти кажа.

— Добре, кажи им да го оправят. Какво става с реактора?

— Още не работи.

Часът за рестартирането се топеше с тревожна бързина.

— Контакт извън корпуса, капитане — докладва Блаунт. — Многобройни твърди предмети. Изглежда, сме попаднали на каменисто дъно, осеяно с огромни скали.

Малоун реши да рискува и да изразходва част от скъпоценната електроенергия.

— Включете камерите и външните светлини. За кратко, колкото да видим за какво става въпрос.

Видеоекраните оживяха. В кристално чистата вода около подводницата се очертаха огромни каменни късове.

— Странно — промълви един от мъжете в командната зала.

— Това не са скали, а големи каменни плочи — отбеляза Малоун. — Правоъгълни и квадратни. Насочете камерата.

Блаунт натисна няколко копчета на пулта пред себе си. Камерата се фокусира върху най-близката плоча.

— Пресвети боже! — възкликна командирът.

Отвесната стена на камъка беше покрита с някаква странна маркировка. Приличаше на писмо, което му беше непознато. Отделните букви бяха изписани с курсив, закръглени и някак обтекаеми. Подредени в групи, които приличаха на думи, но с напълно неразбираемо съдържание.

— Има ги и върху останалите блокове — отбеляза Блаунт, а Малоун се извърна към допълнителните екрани.

Бяха попаднали в някакво странно гробище, изпълнено с непознати духове.

— Изключи камерите — разпореди той. За момента енергията беше много по-важна от всякакви любопитни находки. — Дали сме в безопасност тук, разбира се, ако си кротуваме и не мърдаме?

— Лежим в нещо като падина между скалите, няма нищо опасно — увери го Блаунт.

— Капитане, викат ви на носа! — екна разтревоженият глас на помощника, придружен от нов тревожен звук.

Малоун изтича към стълбата, която водеше към горното ниво. Борд-инженерът вече го чакаше там.

Алармата замлъкна. Той усети топлина и закова очи в пода. После се наведе и внимателно докосна метала. Беше нетърпимо горещ. Лоша работа. Под алуминиевия капак имаше сто и петдесет сребърно-цинкови акумулатора. От горчив опит знаеше, че те са по-скоро произведение на изкуството, отколкото надеждна апаратура, и се повреждат изключително често.