Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Майка му не се разплака. Не беше в характера й. Но несъмнено беше напълно смазана. Изминаха години, преди тийнейджърът Котън да си зададе някои конкретни въпроси. Правителството така и не предложи нищо повече от официалното съобщение. Малко след като постъпи във флота, той направи опит да се сдобие с доклада от разследването, проведено от военната прокуратура. Отказаха му под претекста, че въпросното разследване е засекретено. Втория си опит направи, след като стана служител на Министерството на правосъдието със съответните пълномощия. Отново безуспешен. Новите въпроси възникнаха, когато 15-годишният му син Гари дойде да прекара лятната си ваканция с него. Момчето не познаваше дядо си, но имаше желанието да научи повече за него — особено за смъртта му. В пресата имаше няколко материала, свързани с потъването на подводницата „Блейзък“ през ноември 1971 г. Баща и син внимателно прегледаха всичко, което беше качено в интернет. Разговорите помежду им увеличиха съмненията на Малоун до степен, която го принуди да се заеме с разкриването на загадката.

Той пъхна юмруци в джобовете си и закрачи по терасата.

В близост до парапетите бяха монтирани телескопи. Пред един от тях стоеше жена с тъмна коса, прибрана на опашка. Беше облечена в скиорски костюм с ярки цветове, до нея имаше ски и щеки. Очите й бяха насочени надолу към долината.

Малоун бавно се приближи към нея. От опит знаеше, че не бива да бърза. Това можеше да му донесе единствено неприятности.

— Каква гледка — подхвърли той.

— Страхотна — отвърна жената и се обърна да го погледне.

Лицето й имаше цвят на канела. Чертите й, особено устата, носът и очите, издаваха близкоизточен произход. Най-вероятно египтянка, помисли си той.

— Аз съм Котън Малоун.

— Как разбрахте, че имате среща точно с мен?

Малоун посочи кафявия плик, който лежеше на поставката на телескопа.

— Мисля, че изпълнявате мисията на обикновен куриер — усмихна се той. — Без особен ангажимент.

— Нещо такова — призна жената. — И без друго бях решила да покарам ски, а Стефани ме помоли да го донеса. — Ръката й се насочи към кафявия плик, главата й отново се извърна към телескопа. — Искам да довърша огледа, ако нямате нищо против. Платила съм все пак едно евро.

Телескопът се извъртя към долината, простираща се на километри под тях.

— Имате ли си име? — попита Малоун.

— Джесика — отвърна тя, без да се отлепва от окуляра.

Той посегна да вземе плика, но ботушът й му препречи пътя.

— Още не. Стефани поръча да ви предам, че с това се изчерпват задълженията й към вас.

Година по-рано той беше помогнал на бившата си шефка при една заплетена ситуация във Франция. Тя бе казала, че му дължи услуга, и му бе пожелала да се възползва от нея, когато наистина му се наложи.

И той бе постъпил точно така.

— Съгласен съм. Пито-платено.

Тя се обърна да го погледне. Бузите й бяха зачервени от ледения вятър.

— Сред хората от отдел „Магелан“ се носят легенди за вас. Били сте между първата дузина щатни агенти.

— Не знаех, че съм толкова популярен.

— Стефани казва, че сте и доста скромен.

Малоун не беше в настроение за комплименти. Миналото го чакаше.

— Може ли да взема плика?

— Разбира се — отвърна жената и очите й проблеснаха.

Той се наведе и вдигна кафявия плик. Неволно се запита как е възможно няколко листа хартия да съдържат отговорите на толкова много въпроси.

— Трябва да е важно за вас — подхвърли Джесика.

Още една поука от миналото: игнорирай всичко, на което не желаеш да отговаряш.

— Отдавна ли работите в „Магелан“? — попита той.

— Две години — отвърна тя и се отдръпна от телескопа. — Но не ми харесва и мисля да се оттегля. Чух, че и вие сте напуснал доста бързо.

Като гледам как безгрижно се държиш в момента, да напуснеш май ще бъде най-доброто решение , помисли си Малоун. За дванайсетте години служба в „Магелан“ той самият беше излизал в отпуск само три пъти, но и при трите оставаше на повикване. Параноята е един от многобройните професионални рискове, на които се излагат специалните агенти, а две години са малък срок за нейното излекуване.

— Приятно спускане — рече той.

На следващия ден възнамеряваше да отлети обратно за Копенхаген, но днешния бе определил за кратка обиколка на местните книжарници за редки издания — друг професионален риск, свързан с новата му професия. Книжар.

— Благодаря, така и мисля да направя — отвърна Джесика и вдигна ските си.