Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Напуснаха терасата и прекосиха полупразния център за посетители. Джесика се насочи към лифта, който щеше да я откара до пистите, а той тръгна към лифта, който щеше да го върне на нормална надморска височина.

Влезе в празната кабина с плика в ръце. Беше доволен, че е единственият пътник. Малко преди вратите да се затворят, вътре скочиха мъж и жена, държащи се за ръце. Униформеният служител затвори вратата отвън и кабината плавно потегли.

Малоун се извърна към прозореца.

Затвореното пространство е нещо доста по-различно от претъпканото затворено пространство , рече си той. Усещането за лишаване от свобода не е толкова интензивно. Беше имал много такива случаи в миналото, най-вече под земя. Но преди години, когато постъпи във флота, именно дискомфортът, който изпитваше, го беше отказал да кандидатства за подводничар — за разлика от баща си.

— Позволете да взема този плик, господин Малоун — заяви жената зад него и насочи пистолет към гърдите му.

Балтимор, Мериленд

9:10 ч.

Адмирал Лангфорд К. Рамзи обичаше да произнася речи.

Беше го осъзнал още като кадет във Военноморската академия, а днес, след повече от четирийсет години във флота, продължаваше да търси поле за изява.

В момента говореше на националната конференция на благотворителната организация „Киуанис“ — нещо доста необичайно за началника на военноморското разузнаване. Работата му беше свързана със света на секретните факти, слухове и спекулации, а публичните му изяви се изчерпваха с редки изявления пред някоя от комисиите на Конгреса. Напоследък обаче с благословията на висшестоящите адмирал Рамзи се появяваше все по-често на публични места и говореше по всякакви теми. Свободно, без ограничения за пресата и всички останали. Колкото повече хора го слушаха, толкова по-добре.

Желаещи имаше в изобилие. Това беше осмата му реч в рамките на един месец.

— Днес ще ви запозная с факти, за които положително не сте чували нищо — обяви той. — Съвсем доскоро те бяха държавна тайна. И засягат най-малката ядрена подводница на САЩ.

Очите му опипаха публиката, замръзнала в напрегнато очакване.

— Вероятно вече се питате дали не съм полудял, нали? Нима шефът на военноморското разузнаване наистина ще ни разкаже за една свръхсекретна подводница?

Той тържествено кимна.

— Именно това ще направя, дами и господа.

— Капитане, имаме проблем! — обади се кормчията.

Рамзи дремеше зад стола на механика. Чул повикването, той се надигна от мястото си и насочи поглед към мониторите. Всички външни камери показваха наличието на мини.

— Пресвета майко! — стреснато възкликна той. — Стоп машини! Нито сантиметър напред!

Матросът изпълни заповедта и натисна поредица от бутони на пулта за управление. Макар че все още беше само лейтенант, Рамзи прекрасно знаеше, че когато са потопени дълго време в солена среда, експлозивите стават свръхчувствителни. В момента подводницата плаваше на голяма дълбочина в Средиземно море, близо до бреговете на Франция. Тук дъното беше осеяно с опасни оръжия от времето на Втората световна война. Дори и най-лекият контакт на корпуса с някоя от металните сфери щеше да изпрати в небитието свръхсекретната подводница на американските военноморски сили, известна с кодовото наименование НР-1.

Беше най-новото и модерно оръжие на САЩ, построено по идея на адмирал Хаймън Риковър, и струваше смайващите сто милиона долара. С дължина от едва четирийсет и пет метра и ширина по-малко от четири — далеч от обичайните размери на бойна подводница, тя се обслужваше от 11-членен екипаж и беше истински шедьовър на корабостроенето. Задвижваше се от единичен ядрен реактор и можеше да се спуска на деветстотин метра дълбочина. В корпуса й имаше три наблюдателни порта, позволяващи директен оглед на околността. Външното осветление беше свързано с телевизионни камери, а механична ръка с оригинален дизайн беше в състояние да събира различни предмети от морското дъно благодарение на електронен манипулатор, снабден с режещ механизъм и възможност за всякакво захващане. За разлика от щурмовите подводници и стратегическите ракетоносачи НР-1 разполагаше с голямо ветроходно платно, боядисано в яркожълто, надстройка с плоска палуба и странно конструиран кил във формата на издължена кутия. От корпуса й стърчаха странни издутини и уреди, а под него имаше специален сгъваем колесар с две големи гуми марка „Гудиър“, напълнени със спирт. Благодарение на тях лодката можеше да се придвижва по морското дъно като обикновен автомобил.