Стив Бери: Наследството на Карл Велики

Представите му за успеха бяха прости и ясни.

Просто не допускаш никаква мисъл за провал.

Рамзи трябваше да се пенсионира още преди две години, но въпреки това бе останал на служба. Причините бяха две: той беше най-високопоставеният цветнокож офицер в армията на Съединените щати и единственият заклет ерген, успял да се издигне до този ранг. Успехът му се дължеше на задълбоченото планиране и изключителното внимание, с което подхождаше към всичко. Лицето му беше точно толкова сдържано, колкото и гласът му. Веждите му не помръдваха, погледът му беше открит, ясен и едновременно с това абсолютно безизразен. Беше планирал цялата си кариера във ВМС с точността и акуратността, с които щурманът на подводницата планира поредния маршрут. Нищо не можеше да го отклони от веднъж поставената цел.

В момента той беше насочил топъл поглед към събралата се публика, готов да разкаже поредната интересна случка.

Но един проблем определено го тормозеше.

Едно потенциално препятствие по пътя.

Гармиш.

Бавария

Заковал поглед в пистолета, Малоун се опитваше да запази самообладание. Беше се държал малко по-грубо с Джесика. И може би беше пренебрегнал предпазливостта.

— Този плик? — попита той и леко го повдигна. — Вътре има само няколко брошури „Да спасим планината“, които обещах да изпратя по пощата на моите колеги от „Грийнпийс“. Така си оправдавам командировъчните.

Кабината продължаваше движението си надолу.

— Смешник — рече жената.

— Едно време мислех да се отдам на комедията. Дали съм се заблуждавал?

Именно заради подобни ситуации си беше подал оставката. Като агент на „Магелан“ се разписваше срещу 72 300 долара годишно, без удръжките. А като продавач на книги печелеше доста повече, при това без рисковете на предишната си работа.

Или поне така си мислеше. Бе време да си спомни старите навици. И да се опита да спечели време.

— Кои сте вие? — попита той.

Жената беше ниска и набита, с кестенява коса. Около трийсет. Синьо вълнено палто и златист шал. Мъжът носеше тъмночервен лоден и приличаше на подчинен. Тя направи леко движение с пистолета и заповяда:

— Вземи го!

Червения лоден направи крачка напред и дръпна плика от ръката на Малоун. За миг жената отклони поглед към острите зъбери, които бавно се нижеха покрай запотените стъкла. Малоун се възползва от този миг. Свита в юмрук, лявата му ръка се стрелна напред и отклони дулото.

Тя натисна спусъка. В кабината нахлу леден въздух.

Юмрукът му потъна в тялото на мъжа, който се олюля и падна. После сграбчи брадичката на жената и заби главата й в прозореца. Стъклото се напука във формата на паяжина. Очите й се обърнаха с бялото нагоре и тялото й рухна на пода.

Червения лоден скочи на крака и се втурна напред. Сблъскаха се в далечния край на кабината и се строполиха на мокрия под. Малоун се претърколи назад, опитвайки се да избегне пръстите на противника, протегнати към гърлото му. Зад него долетя тих стон и той си даде сметка, че съвсем скоро ще трябва да се бори с двама противници, единият от които въоръжен. Изпъна длани и удари силно мъжа по ушите. От обучението си във флота знаеше, че ушите са едни от най-чувствителните части на човешкото тяло. Ръкавиците пречеха, но при третия опит мъжът изкрещя от болка и разхлаби хватката си.

Малоун пъхна коляното си под него, прехвърли го през глава и понечи да се изправи. Но в следващия миг пръстите на Червения лоден се стрелнаха над рамото и успяха да докопат гърлото му. Главата му се заби в рамката между двете стъкла, бузата му изтръпна от ледения конденз.

— Не мърдай! — изръмжа мъжът.

Дясната ръка на Малоун беше болезнено извита назад. Той направи опит да я освободи, но противникът му се оказа изключително силен.

— Казах ти да не мърдаш!

За момента нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Паня, добре ли си? — подхвърли през рамо Червения лоден, опитвайки се да привлече вниманието на партньорката си.

Лицето на Малоун остана притиснато към стъклото, очите му гледаха надолу, към все още далечната крайна станция на лифта.

— Паня?

Погледът на Малоун попадна на един от стоманените пилони, който беше на петдесетина метра от тях и бързо се приближаваше. Усети, че лявата му ръка притиска нещо, което прилича на дръжка. Явно двубоят им беше свършил пред вратата.

— Добре ли си, Паня? Отговори ми! Потърси пистолета!

Натискът върху ларинкса и дясната му ръка беше изключително силен. Все пак законът на Нютон си оставаше в сила: всяко действие има еднакво по сила противодействие.