Стив Бери: Наследството на Карл Велики

Тя се отдръпна от компютъра и стана. Офисът й беше малък и спартански обзаведен, защото Стефани не си падаше по разточителствата. Изпитваше глад. Сутринта отново беше пропуснала закуската. Отдавна вече не обръщаше внимание на редовното хранене. Отчасти защото живееше сама, отчасти защото не обичаше да готви. Реши да отскочи до барчето и да хапне нещо. Разбира се, стандартна, предварително приготвена храна. Но стомахът й отдавна настояваше за презареждане. По обед ще изляза навън, обеща си тя. Морски дарове на скара или нещо подобно.

Напусна строго охраняваната зона и се насочи към асансьорите. Тук, на петия етаж на огромната сграда, се намираха канцелариите на Министерството на вътрешните работи, които съжителстваха с няколко отдела на Министерството на здравеопазването и социалната политика. Офисите на специалния отдел „Магелан“ бяха нарочно натикани в най-отдалечения край на коридора. На вратите им бяха окачени табели с неразбираеми съкращения, най-конкретното от които звучеше по следния начин: „Министерство на правосъдието: юридическа кантора“.

Асансьорът пристигна. От кабината излезе висок и слаб мъж с късо подстригана посивяла коса и спокойни сини очи. Едуин Дейвис.

Устните му се разтеглиха в кратка, но приветлива усмивка.

— Стефани. Точно ти ми трябваш.

В съзнанието й моментално светнаха предупредителни лампички. Един от помощник-съветниците на президента по въпросите на националната сигурност се появява в Джорджия, при това без предизвестие. Не означаваше нищо добро.

— Фактът, че все още не си затворена в килия, ми се отразява много освежително — добави Дейвис.

А тя си спомни последната му неочаквана поява.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

— В барчето.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Нима имам избор?

— Е, не е чак толкова зле — усмихна се той.

Спуснаха се на втория етаж и намериха една свободна маса. Тя си поръча портокалов сок, а Дейвис се задоволи с бутилка минерална вода. Апетитът й беше изчезнал.

— Искам да ми отговориш на един въпрос — започна без увертюри президентският съветник. — Преди пет дни си изискала доклада от разследването за потъването на бойната подводница „Блейзък“. Защо?

Тя успя да прикрие изненадата си от отличната му осведоменост.

— Нямах представа, че подобно действие ще привлече вниманието на Белия дом.

— Този доклад е класифициран.

— А пък аз наруших закона.

— Изпратила си го в Германия, на Котън Малоун. Имаш ли представа до какво може да доведе това?

Радарът на Стефани включи на пълни обороти.

— Признавам, че разполагаш с отлични информатори — въздъхна леко тя.

— Което е единственият начин всички ние да оцелеем.

— Котън има официален достъп до строго класифицирана информация.

— Имаше. Той вече не работи за нас.

Дойде нейният ред за настъпление.

— Но ти все пак успя да го натикаш в онази бъркотия в Централна Азия, нали? Със сигурност беше строго секретна операция. Президентът също нямаше проблем да го забърка с Ордена на Златното руно.

Върху гладкото лице на Дейвис се появи загрижена гримаса.

— Май още не си информирана за онова, което се е случило само преди един час в подножието на Цунгшпице — поклати глава той.

И без да чака отговор, започна да разказва. За мъж, който пада от кабината на лифта, за друг, който скача от същата кабина и се спуска по един от пилоните, за жена в безсъзнание, открита на пода, след като кабината най-сетне е свалена до началната станция, за пробито от куршум стъкло.

— Кой от тези мъже е бил Котън Малоун според теб? — попита Дейвис.

— Надявам се онзи, който е избягал.

Съветникът кимна.

— Открили са тялото. Не е на Малоун.

— Откъде знаеш всичко? — любопитно го погледна Стефани.

— Предварително наредих наблюдение на района.

— Защо?

Дейвис допи водата си и поклати глава.

— Все още се питам защо Малоун напусна отдела толкова внезапно. Не му оставаше кой знае колко да завърши дванайсетте години служба, след което можеше да се оттегли съвсем законно.

— Тежко понесе смъртта на онези седем души в Мексико Сити — въздъхна Стефани. — А и беше освободен със заповед на твоя началник, президента. В отговор на някаква лична услуга, доколкото си спомням.

— Ето я реалната валута в политиката — замислено промълви Дейвис. — Хората си мислят, че системата се захранва с пари, но не е така. Услугите движат всичко. Един върши услуга, друг му се отблагодарява със същото.