Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

Тя затвори книгата и я постави обратно на полицата. Беше така тежка, че ръката я заболя. Този лунатик трябва да е прочел и това. Тя се насочи към изхода, а чиновникът запита:

— Намерихте ли нещо, госпожице?

— Да, благодаря ви.

Навън беше слънчево и топло. Насочи се зад ъгъла оттатък „Бедфорд Скуеър“, където стоеше паркирана колата й. Всичко беше лъжа, а този човек ненормален. По време на разговора той изглеждаше понякога съвсем луд. Тогава защо името Пьоленберг смути така силно майка й? Досега тя избягваше да си зададе този въпрос, защото връзката между него и разказа на Блек бе явна. На майка й това име беше известно, и то не така между другото като на национален културен паметник.

Плячкосано от нацистите по време на войната. Подарено, бяха думите на зловещото малко човече, и то с ударение върху „подарено“. Дадено в знак на благодарност. Ако искате да го имате, идете до Париж и попитайте за някоя си леля Амброзин и нейния племенник Жако, юни 1944.

Както бе сторил баща й? Наистина ли е притежавал съкровището и го е скрил? Ще има ли някаква полза да пита майка си, да опита да я притисне и да постави на открито разискване забранената тема? Пола включи двигателя и се вля в уличното движение. Да допуснем, че всичко е истина — само за миг да приемем, че този странен посетител каза простата истина, че баща й все пак е жив и че е укрил тази безценна творба на изкуството… Отначало това изглеждаше глупост — фантазиране е по-точната дума, — но сега се разкри достатъчно истина, за да се приеме като достоверна и останалата част от историята. Тя дори не знаеше къде може да намери Блек, а майка й не би се притекла на помощ. Защо тя я увещаваше, че ще е най-добре да остави миналото на мира? Пола бе настоявала по този въпрос през неделната почивка и отговорът беше: защото няма какво да спечелиш от миналото. Сега тя осъзна, че този отговор бе не само банален, но и чиста лъжа. Ако нямаше какво да спечели, по всяка вероятност имаше нещо да се изгуби. Загуба за бригадния генерал и жена му и за техния уютен живот, от който тя винаги е била изключвана. Ако допуснеше само, че най-значителното в историята на Блек не беше илюзия, както тя мислеше, а чист факт — че баща й не беше убит, а само изчезнал, — то майка й е лъгала и живееше в бигамия… Нищо чудно тогава в желанието й тази тема да не се разисква и да се пази пълно мълчание за миналото. Сега вече доста неща започваха да добиват друг смисъл. Ами ако Блек казваше истината? Каква глупачка бе тя, задето го изгони. Колко прибързано и арогантно го нарече лъжец и психично болен и го остави да си замине, ей така, без нищо, с единствено обещание да я потърси още веднъж, преди да е напуснал страната.

Щом се върна в офиса си, Пола опита да се залови за работа, но й бе невъзможно да се концентрира. Прочетеното за съкровището на Пьоленберг се въртеше непрекъснато в главата й. Било е похитено от нацистите. Този факт не съвпадаше с твърдението на Блек — той настояваше, че е подарък. Освен това баща й е бил генерал от армията, а не от СС. Може би това хвърляше съмнение върху думите на Блек, а възможно е и тя да гради някакви безразсъдни надежди върху нещо, което в края на краищата е само илюзия.

Към края на работното време главата я болеше страшно и всъщност бе пропиляла целия си следобед напразно — всичко извършено от нея трябваше да се изхвърли в кошчето. В 19:00 имаше покана за вечеря перспективата да разговаря с приятен, но незначителен човек беше само малко по-добра от изгледите да прекара самотно вечерта в очакване Блек евентуално да телефонира отново. Ако той не позвъни, тя щеше да бъде изправена пред загадка, която по всяка вероятност никога няма да бъде разрешена. Леля Амброзин и племенникът й Жако — това звучеше като приспивна приказка за деца. Приказка за някакво скрито съкровище, която тя никога не би се опитвала да разтълкува, ако сред объркаността и съмненията, нахлули в душата й, един факт не се налагаше над останалите. Ако имаше макар и частица истина в разказа на Блек, единственото важно нещо за Пола беше възможността да се изправи най-сетне лице в лице с баща си.

— Бих предпочела да не ходиш до Лондон. — Мисис Риджуей никога не бе натяквала или възпирала мъжа си. Само дълбоката й загриженост за здравето му я караше да повтаря тази фраза така често през цялата сутрин. Той все още кашляше, беше блед, а торбичките под очите му — подчертани. Беше си наумил да прескочи до Лондон, за да види Пола, и никакви думи на жена му не можеха да го накарат да промени решението си. — Простудата ти е така тежка, а това пътуване до Лондон в понеделник я задълбочи. Знаеш, че докторът ти нареди да не ставаш от леглото. Пътуването с влак може съвсем да влоши състоянието ти. Какво налага да отиваш пак?