Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Както споменах и преди малко, всичко това ви е известно, мистър Фишер. Не зная обаче дали ви е известно, че тия разбойници крадяха и от своите собствени немски приятели. Не са малко старите фамилии в нашата страна, които бяха плячкосани така, сякаш са врагове. Чисто и просто камион с есесовци спира пред дома ви и започват да товарят по списък, изготвен най-вероятно по време на гостуване в дома ви от някой висш сановник. Това бе позор и аз мога да ви цитирам множество такива случаи.

— И вас ли посетиха по същия начин? — прекъсна речта й Фишер.

Малко го интересуваха превратностите в съдбата на тези, които пояха и хранеха нацистката върхушка. Злочестините на аристокрацията рядко будеха състрадание в сърцето му.

— Не, не точно така. Ние стояхме далеч по-високо по значимост, за да бъдем третирани тъкмо по този начин. Моят съпруг имаше известно влияние сред хора като Гьоринг например. Наистина той беше ужасен гангстер, но все пак произхождаше от благородна фамилия и бе възможно човек понякога да разчита на думата му. Никой не ни е сторил зло по какъвто и да било начин.

— Но нещо ви е било откраднато?

— Да. Откраднато. Изнесено от замъка Вурцен, дома ни в Райнланд. Трябва да ви призная, мистър Фишер, че бях загубила всякаква надежда да го открия и ето че прочетох нещо във вестника. Филип, подай ми изрезката от „Алгемайне цайтунг“, моля те. Намира се във второто чекмедже на бюрото ми вляво.

Фишер наблюдаваше как младият син прекоси стаята. Противно на вдървената фигура на брат си, беше удоволствие да се хвърли поглед върху него. Движеше се като човешко същество. Той даже отправи приветлива усмивка към госта, когато подаваше изрезката на майка си. Тя протегна ръка към Фишер и той я взе. Прочете я набързо, без да покаже някакви признаци на изненада. Невъзмутимостта беше атрибут на неговата професия. Ако всичко написано бе свързано с желанието на принцесата да открие откраднатото си богатство, този чек за хиляда лири стерлинги беше само едно бонбонче. Подаде й обратно напечатаното.

— Това е само едно съобщение — добави той. — Подобни на него днес има много.

— Не обаче и за такъв като него. От 1945 той се счита за мъртъв. Повярвайте, мистър Фишер, след войната правихме проучвания по наша собствена инициатива и всички гласяха едно и също: умрял, съвсем сигурно идентифициран и погребан. И ето сега това съобщение гласи, че са го видели да се разхожда свободно из улиците на Париж посред бял ден.

— И така, искате да кажете, че той е крадецът?

— Да — кимна тя. Очите й напомняха нещо, но той не можеше да определи какво. Някакъв вид птица, и то съвсем сигурно не домашна. Жълтият кръг около тъмния ирис създаваше този ефект. — Той открадна Солницата на Пьоленберг от нас, мистър Фишер. Оттогава никога не я видяхме повече. Ако наистина е жив, той е единственият човек, който знае къде е скрита. Затова ви повиках. Искам да го намерите.

Мистър Блек беше дребен човек. Когато той влезе, Пола седеше зад бюрото си и забеляза с изненада, че е с една глава по-нисък от нея. Не знаеше защо, но очакваше да види някакъв висок мъж. Блек беше слаб и с дребни кости. Свали тъмната си филцова шапка и под нея се показа съвсем бяла коса, сресана назад от широко чело. Това беше славянско лице, с високи лицеви кости, тежки клепачи над сиви очи и малка уста.

Пола подаде ръка. Той я пое с лек поклон и я целуна. Не беше истинска целувка, а типичен жест на германец от висшата класа, при който устните никога не докосваха кожата на ръката.

— Добър ден, мистър Блек. Моля, седнете.

— Добър ден, мисис Стенли. Благодаря, тук ли?

Тя му посочи едно от двете модерни кресла, запълващи кабинета й — приветлива стая, чиито стени бяха покрити с тапети, неин собствен модел. Това помещение беше много важна част от нейния живот. В края на брака й нейната работа като десенатор й създаваше убежище и самочувствие. Тук се раждаха успехите й.

— С какво мога да ви услужа? — запита тя. — Искате ли цигара?

— Благодаря ви, но не пуша. Мисис Стенли, имам да ви съобщя нещо много важно за самата вас, но преди това, струва ми се, трябва да ви кажа кой съм.

— По телефона съобщихте, че познавате баща ми. Бих искала да ми разкажете нещо за него. Моля ви.

— Какво искате да знаете? Служих под негово командване три години, но освен това бях и негов приятел, негов предан почитател. Той беше велик човек, мисис Стенли. Надявам се, вие съзнавате това. — Сивите му очи се бяха разширили; втренченият поглед я накара да се почувствува неудобно. — Много голям човек! Бях заедно с него и знам. Приличате поразително на него. Знаехте ли това?