Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Не — отвърна бавно Пола. — Не го знаех.

— Имате неговите очи. Когато влязох и ви видях, беше все едно, че видях отново генерала. Гордееше се с вас. Постоянно носеше в портфейла си ваша снимка. Обичаше да я показва на всички. Не се тревожеше, че няма син. Вие не си ли го спомняте?

— Не. Била съм толкова малка. Нямам дори негова снимка. Не зная даже как е изглеждал.

— О! Майка ви се омъжи отново, нали? За един английски офицер? Да. Чух за това. Предпочитала е в такъв случай генералът да остане в забрава. Не сте й казали, че ви телефонирах, нали?

— Казах и. — Струваше й се безсмислено да лъже.

Изведнъж той се промени така, че я разтревожи. Погледът му излъчваше нещо фанатично. У такъв дребен човечец с побеляла глава и крехка физика този поглед беше нещо страшно. Никога не бе срещала подобен и не беше в състояние да обясни защо се страхува. Тогава внезапно той се усмихна и лицето му отново стана приветливо.

— Не бих искал да я критикувам. Моля, не ме разбирайте криво. Тя е бивала винаги така мила с мен. След войната за всички нас животът бе много труден. Трябваше да преживяваме кой както може. Наистина жалко, че не помните баща си. Беше така силно привързан към вас, така силно…

— Не знаех и това. Никога не ми е било споменавано нищо за него.

— Той ви обичаше. — Блек се бе навел напред, вкопчил ръце една в друга. — Обичаше ви така, както никой мъж не е обичал дете. През последния месец преди края той ми довери, че ако бъде убит, единствената му мъка би била, че ви оставя сама. Предчувствуваше, че майка ви ще се погрижи само за себе си.

— И тя успя да се погрижи. — Пола се изненада от горчивината на тона си. — Омъжи се и се измъкна.

— Имала е щастие. Повечето от големите фамилии загубиха всичко, да не говорим за тези, попаднали във вражи плен. Мнозина от нашите прибегнаха до самоубийство. Аз предпочетох да живея, мисис Стенли. Имам един въпрос към вас, изключително важен въпрос.

— Какъв е той? — Бледите му очи бяха втренчени с блясък в нея. Пола осъзна изведнъж, че това, което правеше този малък човек да изглежда страшен, беше внезапната поява на налудничавост в очите му. Откри, че несъзнателно е впила до болка пръсти в страничните облегалки на креслото. — Какъв въпрос, мистър Блек?

— Какво бихте желали, баща ви да е жив или да е мъртъв?

— Какво значение има моето желание? — Сега тя бе наистина уплашена. Той изглеждаше съвсем луд. — Баща ми е мъртъв от двадесет и пет години. Бил е убит в Русия.

— Много хора бяха обявени за убити в Русия. — Той се усмихна и погледът му стана потаен. — Или в Берлин при последния руски щурм. Но да предположим, че той е успял да избяга по някакво чудо. Как бихте възприели това, мисис Стенли?

— Не зная, но не мога да го приема сериозно. Знам, че баща ми е умрял, и това е всичко. — Тя вдигна ръка и погледна часовника си. — Мистър Блек, след няколко минути имам служебна среща…

— Разбирам. Искате да ме отпратите. Много добре, мисис Стенли. Обещах обаче на баща ви да ви предам едно съобщение и трябва да удържа думата си. Парите и имотите на генерала бяха конфискувани след войната. Той предвиждаше това, предвиждаше, че можем да свършим с поражение. Затова скъта настрана нещо за вас, мисис Стенли. Нещо много, много прекрасно. Означава ли за вас нещо името Пьоленберг?

— Не. Никога не съм го чувала.

— През XVI век е живял граф Фон Пьоленберг, който се оженил за една от племенниците на Медичите. Бракосъчетанието е било извършено във Флоренция и един от подаръците в зестрата на младоженката е бил поднесен още на сватбата. Той бил изработен от Бенвенуто Челини. Това е било чудото на града, мисис Стенли. Огромна солница, вълшебство, изработено от солидно злато, покрито със скъпоценни камъни, изваяно от най-големия майстор на метала, който светът е познавал някога. Грамадно украшение, толкова тежко, че е можело да бъде повдигнато само от изключително силен мъж. Оттогава насам то е известно като Солницата на Пьоленберг. В продължение на четири века тази скъпоценност е била едно от историческите богатства на Германия. По време на войната беше дадена на баща ви.

— Дадена?

— Дадена — повтори Блек. Той произнесе думата с тежко наблягане. — Генералът го прие като личен подарък. Бе извършил голяма услуга на собствениците му и те искаха по този начин да му изкажат своята благодарност. Знаеха, че той е човек с тънък вкус и познавач на изкуството. Така че съкровището на Пьоленберг му е подарено, а той го завещава на вас.