Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

Ефектът беше същият като при внезапно излизане от тъмница на дневна светлина. Стаята беше обширна и блестеше от белота. Всичко останало в нея беше в жълто и светлозелено, а слънчевата светлина струеше през прозорци с размерите на пода. Очакваха го трима души, наредени като в пантомима. Централната фигура седеше в горда, изправена стойка, с гръб към светлината и в едната си ръка държеше бастун. Зад нея на фона на прозорците се открояваха още два силуета, застанали сякаш на пост от двете страни на софата, където тя бе седнала.

— Ваше височество, хер Фишер е тук — чу той гласа на слугата, а после и тракването на затварящата се зад него врата.

Фишер пристъпи напред по дебелия килим, покрит със златисти и зелени цветя, изхождащи в плетеница от центъра му, и се спря пред софата. Принцеса Фон Хесел поднесе десница с дланта надолу. Фишер я изгледа в очите и раздруса здраво тикнатата под носа му ръка.

— Как сте, мистър Фишер? Позволете да ви представя синовете си.

Седемдесет и шест — та тя изглежда едва на петдесет; в косата й нямаше нито един бял косъм. Лицето й наподобяваше хищна птица — клюнест нос, опъната кожа, кръгли, тъмни, святкащи очи, немигащи и с жълт кръг около ириса. Страховита — и тази дума не достигаше. Той обаче не й беше целунал ръка и се чувствуваше много доволен от това.

— По-възрастният ми син, принц Хайнрих. Вторият ми син, принц Филип. Моля, седнете.

Фишер премести поглед от майката върху синовете. По-младият привлече най-напред вниманието му, защото беше извънредно красив човек, някъде близо до четиридесетте, съвсем рус. Изглеждаше някак не на място до южногерманския мургав тен на майка си и брат си. По-възрастният беше досущ като майката — същото хищно птиче лице, но при него остротата и надменността, напиращи в нейните черти, бяха твърде замъглени, контурите на овала му хлътнали, а тъмните му очи потънали в подпухнали торбички. Стоеше с изпъчени гърди и едната му ръка с тежък златен пръстен, върху който бе гравиран семейният герб, стискаше облегалото на софата.

— Добре ли пътувахте? — Това беше по-младият, Филип.

— Отлично, благодаря.

Всички говореха английски. Фишер би предпочел разговорът да се провежда на немски, но не виждаше как да извърши промяната. Реши да поеме инициативата, преди старицата да е сторила това. Подозираше, че синовете не ще допринесат много в тази насока.

— В писмото си, принцесо, не изяснявате напълно исканото от вас разследване. — Той нямаше никакво намерение, подобно на жалкия лакей, да я назовава „ваше височество“. Враждебността му нарастваше с всяка измината минута. Възмущаваше се от високомерния й поглед, тези арогантни, нахално втренчени очи. — Споменавате, че искате да откриете някакво богатство, но нищо повече.

— Счетох, че ще е най-добре да почакаме вашето пристигане, за да разгледаме всичко подробно насаме. Вярвам, че човек не бива да излага такива неща в писмо, мистър Фишер. В нашето семейство сме привикнали на предпазливост.

— Бихте ли изложили сега подробности? — настоя Фишер. Пушеше му се много, но си припомни предупреждението на шофьора. Самата забрана го правеше много по-раздразнителен, отколкото нуждата да запали цигара. Коя, по дяволите, си въобразяваше, че е тя, та да не може той да си запуши, когато му се иска…

— Сигурно ви е известно… — започна принцесата, както той подозираше, предварително подготвената си реч.

Тя бе скръстила ръце в скута си, настанена удобно на мястото си. Фишер разбра, че това е било репетирано.

— Сигурно ви е известно, че по време на войната нацистите планирано плячкосваха произведения на изкуството. Конфискуваха картини, бижута, бисери на изкуството и всякакъв вид ценности. Самата аз имах нещастието да посетя Гьоринг у дома му и да видя резултатите от този позорен грабеж. Къщите на всички високопоставени нацисти бяха претъпкани от чуждо имущество. Те ограбиха и някои от най-скъпите ми приятели от Франция. След войната техните богатства бяха разкрити и върнати обратно, но в какво плачевно състояние. Ценностите са били в Берлин, а домовете, където се намирали, били обстрелвани от руска артилерия. Сред тях беше и една от великите творби на Тициан, разкъсана на парчета от шрапнелите. Каква тъжна картина!

Фишер си седеше мирно. Щеше да бъде дълга реч. По-възрастният от синовете промени положението си зад софата. Той се улови така здраво за облегалката, че ставите на пръстите му побеляха. Не можеше да се отпусне — този принц Хайнрих, — трябваха му големи усилия да стои като дисциплиниран войник в парадна стойка зад креслото на своя генерал.