Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Довиждане, скъпа — и майката докосна студени устни до лицето й.

— Довиждане, Пола — усмихваше се и Джерълд Риджуей, уловил ръката на жена си. Около устата му и закачливите някога малки мустачки бе изписана дълбока бръчка на напрегнатост и лошо самочувствие. Побелялата коса бе оголила доста много главата му. Изглеждаше смачкан и нездрав.

— Довиждане и благодаря за неделната почивка. — Пола седеше зад волана, свалила страничното стъкло и им помахваше. — Така хубаво прекарах тук. Бъди внимателен, Джерълд. Не се излагай на студа.

Истинско клише на изпращане, съпроводено с малките изтъркани фрази, казвани между чужди хора. Тя не можа да си припомни по-хладно сбогуване и то породи внезапно такава силна болка в сърцето й, че не изтърпя повече да чака, запали двигателя и просто побягна от тях.

Далеч от имението, изведнъж всичко това й се стори без значение. Утре беше понеделник и до срещата й с Блек оставаха броени часове. За първи път й се отдаваше възможност да открие нещо за другата, тъмната половина, която бе носила цял живот у себе си. Беше забравила, че този човек има да й предава нещо важно за самата нея; беше забравила за Пьоленберг, тази тайнствена дума, която беше изцедила кръвта от майчиното й лице до такава степен, че то бе станало мъртвешко. Не я вълнуваше нищо друго. Беше в плен на възбудата от предстоящото разкритие и силното желание да узнае, ако провидението е достатъчно милостиво към нея, дали ще има възможността да обича, та дори обектът да е само спомен, предаден й от втора ръка.

Самолетът, с който пътуваше Ерик Фишер, се приземи на мюнхенското летище в 15:30. Беше горещ следобед и слънцето обливаше с такава жар пистата, че върху нея оставаше влажна диря след преминаването на снабдения с климатична инсталация самолет. Фишер беше привикнал да лети. Гледаше на огромните хвърчащи машини като на средство, където можеше добре да си поспи. В случай, че не спеше, досаждаше му установеният при полета ред — закуски, звънтящите от бутилки колички, ласкавите стюардеси, изглеждащи така нереални, че непрекъснато се изкушаваше да провери тази нереалност, като ощипе заоблените им задни части, пристегнати в къси полички. Така че още след като зае мястото си, той се отпусна в дрямка въпреки краткия полет от Лондон до Мюнхен.

Познаваше слабо Мюнхен и затова му бе приятно да прекара цял ден и нощта в посещение на някои забележителности, известни му още от времето на студената война, когато идваше тук като журналист. Предполагаше, че служебният ангажимент ще приключи за час-два, а остатъкът от времето му ще бъде само на негово разположение. Клиентите заплащаха изцяло разноските по пребиваването му, затова бе ангажирал стая в най-скъпия хотел — „Хофбургер“.

След митническата проверка той застана изчакващо. Знаеше, че ще бъде посрещнат. Човек в тъмнокафява шофьорска униформа го доближи и поздрави по военному. Фишер забеляза с изненада, че краката му бяха в старомодни високи обувки с лъскави гамаши над тях.

— Хер Фишер?

— Да.

— Колата на нейно височество чака точно пред изхода. Багажа ви, ако обичате. Последвайте ме в тази посока, сър.

С удоволствие, произнесе мислено Фишер, докато се промъкваха сред тълпата. Тези тук не си играят с такива нищожества като обикновени таксита или коли под наем, а направо личното превозно средство на нейно височество — усмихваше се той самодоволно. Тъкмо такива клиенти му допадаха най-много. Чакащата го кола беше огромен мерцедес, блестящочерен, със сребристосива тапицерия и красиво извити облегалки за ръцете. Настани се на задната седалка и изпита изкушението да кимне царствено на носачите, изправени на тротоара.

Пътуването продължи точно тридесет и пет минути — Фишер го измери ей така, колкото да върши нещо. Гледката наоколо не го интересуваше много. Извади пакетче цигари и запали една. Стъклото, което отделяше задната част на купето от водача, се спусна и без да обръща глава, шофьорът произнесе:

— Извинете, хер Фишер, но нейно височество не понася миризма на цигари в колата си. Имате ли нещо против да не пушите? Много съжалявам, но нейните заповеди са строги.

— Както кажете — и Фишер смачка цигарата.

Изглежда, нейно височество беше ад върху колела. Но така е — парите, високият сан и силата рядко могат да допринесат за подобряване на човешката природа, особено когато са дошли в наследство заедно с една военнопромишлена империя в страна, където феодализмът е така дълбоко вкоренен в душата на народа. Германецът винаги е бил респектирай от рангове и власт. Фишер беше сигурен, че шофьорът го презира, защото бе облечен в най-обикновени делнични дрехи, а държанието му беше и то като дрехите. Пред пасажер от друга порода той не би посмял да спомене забраната за пушене. Би почистил и проветрил колата, без да изрече и думица. Фишер познаваше своите германци. Това беше единствената раса в света, която наистина му беше противна. Говореше немски свободно, както и френски, и италиански. Не се считаше за предвзет, но ненавиждаше английското големеене в отказа да се учат чужди езици поради това, че всеки ще те разбере, ако му креснеш достатъчно силно на английски.