Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— В случая няма нищо, отнасящо се до Джеймс.

— Знаеш каква тревога беше за нас тази твоя крайна стъпка с развода.

— Твърде крайна стъпка беше да спи с най-близката ми приятелка, а да не говорим за малката, която искаше да направи своя съпруга. Да предположим, че бих приела една от двете, но двете заедно ми дойдоха твърде много, мамо. Най-важното е, че помежду ни нямаше любов. Рано или късно това трябваше да се случи.

— Не мога да си представя да напусна мъжа си, каквото и да е сторил.

— Но той не ти е сторил нищо, нали? — контрира я веднага Пола. — През целия ви семеен живот той те е боготворил, така че откъде знаеш, мамо, какво би направила, ако имаше такъв отвратителен съпруг като моя?

Красивото застаряващо лице наподобяваше маска. Студенината на майката пробуди гнева на Пола. Как може тази жена да знае нещо за вълненията на дъщеря си, омъжена за човек, който постоянно я пренебрегваше, който нямаше никаква грижа за дом и семейство, който си спомняше, че има съпруга само когато на него му се иска? Майка й винаги е била обичана и глезена от човека, чиято любов беше просто негова мания. Единствената грижа на тези двама души е била да бъдат оставени сами на себе си, да споделят леглото и живота си, без особени грижи за детето, стояло винаги настрана, гледано винаги през пръсти.

— Както и да е, но сега не става дума за Джеймс. Тази вечер имах доста любопитен телефонен разговор. Позвъни ми един човек, представи се с името Блек, заяви, че е приятел на баща ми, и поиска да се срещне с мен.

Втренченото в Пола лице поруменя леко. Изразът му се промени от безстрастно неодобрение във внезапна тревога. Устата се отвори за момент неволно — Пола помисли, че ей сега майка й ще изтърве нещо, — но този миг премина. Лицето й се беше превърнало наистина в маска. Руменината чезнеше, кожата стана бледосива. Поглед, изпълнен с предпазливост, бе отправен към дъщерята, сякаш тя беше натрапчив чужденец.

— Не разбирам! — Гласът й преливаше от хладна ярост. — Не познавам човек, който да е бил свързан с нас и да се казва Блек. Звучи като глупава шега.

— Не беше така — настоя Пола. — Имам чувството, че думите му бяха съвсем правдиви. Говореше с немски акцент. Майко, моля те, не напускай стаята, искам да те разпитам за всичко това!

— Няма за какво да разпитваш. — Мисис Риджуей стана и тръгна към вратата. — Съветвам те да не се замесваш с този човек, който и да е той. Зная, че и баща ти би ти препоръчал същото.

— Той не е мой баща! — Сега и Пола се изправи. — Той е твой съпруг, но на мен не ми е никакъв. Нека веднъж той остане вън от нашите работи. Искам да поговорим за моя истински баща. Не ме напускай, мамо! От какво се боиш?

— Отказвам да бъда шантажирана. Няма какво да разисквам с теб за баща ти. Беше убит в Русия и ти не си го спомняш дори. Подозирам, че си построила в ума си някакви фикции за него. Съветвам те да не изглупя-ваш. Що се отнася до този мистър Блек, той най-вероятно е някой шегаджия или неприятна личност с мания да безпокои самотните жени. Струва ми се, че ще бъде крайно глупаво да се замесваш в подобни истории. Това е всичко, което имам да ти кажа.

— Той спомена и нещо друго. Пьоленберг. Попита ме зная ли какво означава това. Ако съдя по физиономията ти, майко, изглежда, то ти говори нещо.

— Отивам горе при баща ти — тросна се мисис Риджуей.

— Престани да го наричаш мой баща! — избухна Пола. Потисканата цял живот неприязън избухна в този гневен вик. — Той е мой проклет пастрок и не аз съм си го избрала! Тичай горе при него, а мен ме остави, точно както си правила през целия си живот!

Тя се отпусна разплакана в креслото, а голямото лабрадорско куче постави кротко влажната си черна муцуна върху коляното й. Чу вратата да се затваря след майка й.

Настъпи продължителна тишина. Другото куче по-обиколи стаята и легна отново до празното кресло на господарката си. Пола плака известно време. Това беше за нея почти лукс, на който отказваше да се отдаде даже когато настъпи злощастният край на брака й. Тогава не бе в състояние да почувствува болката. Ясна й беше логиката на тази развръзка, докато седеше така притихнала в стаята си, където беше израснала сама и където винаги се бе чувствувала чужденка.

Не след дълго сълзите й спряха, но я болеше главата, а клепачите й бяха отекли от плача и я смъдяха. Огледа празната стая и решително се противопостави на обзелото я внезапно желание да побегне от този дом и да потегли направо за апартамента си в Лондон. В тишината чуваше лекото проскърцване на дъските от горния етаж — майчините й стъпки напред-назад, — но къщата носеше стабилността на вековете и не пропускаше гласовете. Те сигурно разговаряха горе — майка й и бригадният генерал. Той вероятно се е отпуснал в двойното им легло, загрижен за простудата си. Пола си го представяше увит в халата, с копринена кърпа, подпъхната около шията. Никога не го бе мразила. В този момент мразеше майка си с цялата горчивина на отблъснатото дете. През целия си живот тя беше държала Пола на разстояние, обръщайки гръб на детската чувствителност, точно както постъпваше и с отправените от детето въпроси. Тя бе заличила по същия начин и спомена за баща й, като че искаше да отнеме на Пола правото изобщо да мисли за него, сякаш смъртта му беше достатъчно основание той да потъне в пълна забрава. Все едно че той не бе крачил по тази земя, не беше се оженил за майка й, не бе спал с нея и не бяха създали дете. Проклета да е! Проклети да са и двамата горе!