Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

След час и половина тя спря пред портата на имението. Беше юни и фасадата на ниската постройка бе покрита с жълти декоративни рози. Бригадният генерал беше страстен любител в отглеждането на цветя. Той беше заразил и майка й със своето увлечение и Пола си спомняше с каква изненада бе я видяла, превила на колене елегантната си фигура, да се рови с лопата в ръка сред лехите.

Две черни лабрадорски кучета се затичаха срещу нея, лаещи и подскачащи за поздрав. Кучета, рози, асоциацията на жените, прочут воин, преминал в запаса, какъвто беше нейният обожаван съпруг — това бяха нещата, на които майка й бе посветила остатъка от своя живот. Тя се появи след кучетата — висока, фина жена, облечена във влакнеста домашна дреха, застаряла, но все още красива, с аристократична стойка, неиздаваща възрастта й, сините очи бяха все пак запазили своята живост, но те нямаха необикновения цвят на очите на Пола. Той бе наследство от генерала.

— Пола, скъпа — и тя докосна с лека целувка бузата на дъщеря си. — Пристигаш рано. Добре ли пътува?

— Ужасно движение! Как си, майко? Изглеждаш отлично.

— Аз съм добре, скъпа, но бедният ти баща е настинал. Влизай и изгони тези нахални кучета. Ще изподерат дрехите ти.

Когато говореше на дъщеря си за бригадния генерал, тя винаги го наричаше „твоя баща“. Това беше доста дебелоока проява и Пола знаеше, че майка й ще изпадне в ужас, ако узнаеше колко дълбоко ненавижда тя този израз.

Мебелировката на къщата преливаше от удобство и елегантност. Обикновено прекарваха деня в малък кабинет, претрупан от колекцията военни книги на нейния пастрок. Картините и мебелите бяха в тон с характера на собственика: твърде подчертано английски, леко овехтели, с висока стойност, но обезценени. В къщата на този провинциален аристократ нямаше нищо, което да загатне на Пола смътно мяркащите се в съзнанието й позлата и гипсови орнаменти на двореца, където бе родена и живяла до четиригодишната си възраст. Тази картина стоеше разбъркана и съвсем избледняла в главата й, не-подкрепяна от никакви семейни снимки, нито от веществени спомени за този съществувал някога свят. Майка й действаше така, сякаш единствената й грижа беше да заличи напълно тридесетте години, изминали преди срещата и брака й с Джерълд Риджуей. Тя бе успяла във всичко, каквото беше намислила и решила, както въобще успяваше в живота. Родена немска баронеса, тя бе станала вдовица на човек, издигнал се до генерал в битката против съюзниците, а сега пък играеше водеща роля в провинциалния обществен живот на една от съюзните страни. Беше уважавана и гледана с респект. Макар и жена на фронтови германски офицер, беше успяла в трудните следвоенни години. Даже ултраконсервативното военно семейство на сегашния и съпруг се беше примирило да приеме в своя затворен кръг младата красива германка.

Пола седна, след като й бе предложено освежаващо питие. Едно от лабрадорските кучета се притискаше до коляното й. Това би трябвало да я накара да се почувствува у дома, да се отпусне удобно в семейната топлота заедно с майка си, седнала насреща, изреждаща с увлечение последните новини в градчето, докато нахлуващият през прозореца здрач обгръщаше и двете. Вместо това цялата обстановка караше Пола да се чувствува чужденка и изолирана. Този дом не беше част от самата нея, колкото и да се мъчеха да й го внушат. Обратно на майка си, тя не бе приела с такава готовност нюансите на чуждата страна и чуждата култура. В резултат на всичко това тя нямаше родина. Но как беше възможно човек да тъгува за това, което не познава? Най-малко беше трудно да се припише усещането й за празнота и безпокойство на това, което й бе отнето. Ако Пола беше нещастна, тя не знаеше кого трябва да вини или как да определи от какво точно се нуждае. Усещаше смътно само, че вътре в нея съществуваше нещо непонятно и то не й даваше покой — така поне го приемаше тя.

— Ако нямаш нищо против, мила — каза мисис Риджуей, — заставих баща ти да остане в леглото. Не мога да си позволя никакви рискове с тези негови простуди. Последната засегна гърдите му твърде тежко.

— Разбира се, нямам нищо против. По-късно ще се кача да го поздравя. Впрочем, мамо, доволна съм, че ще бъдем сами тази вечер. Искам да поговоря с теб.

— О! За какво? — В погледа на майката за миг се появи онова изражение на затвореност, наподобяващо внезапно спуснат върху прозореца сенник. То се бе явявало винаги, когато Пола търсеше нейната близост. — Надявам се да не са отново разправиите ти с Джеймс?