Той се изправи, отиде до бюрото си, където съхраняваше папки със служебната си кореспонденция, взе ножица и изряза репортажа заедно със снимките. Във вътрешния джоб на сакото му бе пъхнат стар портфейл, а в него се намираше малка, пожълтяла от времето фотография. Всичко, което можеше да представлява доказателство за разпознаването му, бе унищожено отдавна. Беше задържал само тази снимка. Тя бе пътувала с него по време на страшното отстъпление от Русия; беше я измъквал с дотолкова вдървени от студа пръсти, че едва я държеше; бе впивал поглед в нея и я бе целувал. На снимката едно тригодишно момиченце с тънки крачета, в обикновена рокличка с дантелена якичка, с кестенява коса, обхваната на тила от панделка, гледаше самоуверено към обектива. Ръбовете на фотографията бяха ощърбени, а през средата й минаваше диагонална чупка.
Той я извади от портфейла и я постави до снимката от вестника. Приликата беше едва доловима, можеше да бъде открита само от този, който я търси. Той я откри. Семейните черти в лицето от вестника не можеха да бъдат сбъркани. Това бе лице от рода Бронзарт: високи скули, светли очи, коса, тръгваща назад от широко чело, точно каквато беше и неговата.
Отдалечи се от бюрото. След двадесет и пет години… След като се беше примирил със загубата завинаги… Да извади отново наяве скъпите спомени, избледнели подобно на малката фотография, и да се задоволи само с това? Невъзможното се бе случило. Беше открил дъщеря си. Мечтите му от последните предвоенни години можеха да се превърнат в реалност. Любовта между мъжа и жената, както той често се изразяваше, е краткотрайна. Женитбата винаги е била стремеж към удобство, а, от друга страна, капан за чувствата. Любовта на бащата към неговото дете надминава всичко. Тази любов и обичта към отечеството се отличаваха рязко от плътските и нетрайни човешки чувства. Никога не бе обичал майката на детето, си, но дъщеря си бе обожавал съвсем простичко, с нежност и с фанатична гордост. Тя беше негова плът, негова кръв. Имаше неговите очи, така отчетливо сини, че те бяха затруднили бягството му. Тя пробуждаше у него желание да я закриля — чувство, заложено обикновено у женските индивиди в природата. Тя бе единственото човешко същество, към което чувствата му са били винаги трайни. Заради нея той се зае за първи път през последните пет години да проведе разговор с Швейцария. Тази телефонна връзка можеше да бъде ползвана само по повод на нещо изключително. Беше сигурен, че тя все още действува, тъй като при евентуална промяна щеше да бъде своевременно предупреден за това. Той знаеше кой ще вдигне слушалката, защото бяха служили и воювали заедно и накрай благодарение услугите на този човек бе успял да избяга. Поръча номера и зачака. Когато се обадиха отсреща, той каза само:
— Говори генералът. Пристигам утре със самолет в Швейцария. Посрещни ме на летището в Цюрих между шест и седем часа. Необходима ми е твоята помощ.
* * *
Когато телефонът иззвъня, Пола Стенли се намираше в банята. Откакто напусна мъжа си, живееше сама. Почака с надежда телефонът да престане, но той продължаваше натрапчивия си звън. Изскочи от топлата вода, уви се в хавлията и изтича до спалнята. Ходилата й оставяха мокри следи по килима и тя ги оглеждаше с досада. Джеймс, бившият й съпруг, беше ужасно разхвърлян. Размяташе дрехите си по пода, сипеше пепел от цигари навсякъде, запращаше прочетените вестници из ъглите и отказваше да се подчини на какъвто и да било домашен порядък. Вътрешната дисциплина и съсредоточеността му се проявяваха само на състезанията. Може би тъкмо неговото безразличие към баналните неща в живота я беше привлякло, когато го срещна за първи път — пет пари не даваше за нищо; съзнателно се стремеше да не бъде обикновен човек. Пръскаше пари за глупости, а забравяше постоянно да плати сметката за електричество. Прахосваше цели нощи в скитания от едно нощно заведение в друго, като мъкнеше приятели и непознати, една тълпа от ласкаещи го безделници, и в същото време влачеше със себе си обърканата и преситена от впечатления Пола. Нейният собствен живот се ръководеше от сурови правила още от детските й години в строгия пансион. Принципна позиция на майка й бе да не бъде разпитвана и ангажирана от дъщеря си за нищо. Пола бе преминала целия си досегашен живот в стриктни ограничения и правила. Срещата й с човек като Джеймс Стенли я беше поставила в състояние, подобно на неизтрезняващ пияница. Забраните изчезнаха, задълженията, налагани от нормите, се разпаднаха на пух и прах и я завладя страхотно чувство за освобождаване.
Читать дальше