Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

Това обаче не продължи дълго, еуфорията бе временна. След сватбата този вид свобода се превърна за нея в притеснение, по-силно от всички други досега. Той отбягваше семейните задължения — всекидневните грижи се стовариха на нейния гръб, понеже той не бивало да бъде отвличан от подготовката си за състезания. Когато тя му изтъкваше, че жените, пиянството и разпуснатостта са също факти, пречещи на подготовката му, той не й обръщаше внимание. Щом Пола му възразяваше, той просто изчезваше. Колите бяха целият му живот. Спортната треска, славата и изневярата бяха нещата, които заслужаваха вниманието му. Тя често си задаваше въпроса защо изобщо той се бе оженил за нея. При първата им среща Пола бе отказала да влезе в леглото му. В своята неопитност тя се срамуваше да признае, че на двадесет и три годишна възраст е все още девствена, а на него и през ум не му минаваше, че е възможно да съществува такова недоразумение на природата. Беше я пожелал, а не бе в състояние да я има. И така под влияние на своята импулсивност и безотговорност той й бе предложил да се оженят. През шумотевицата на тлъстите вестникарски заглавия и виковете на възторжените почитатели те се бяха втурнали в брачната регистратура. Като сексуалност тя не представляваше за него кой знае какво постижение. Пола не разбра кога точно започнаха изневерите му, но инстинктът й да се предпази от обида я караше да не задава въпроси и да не се впу-ща в разследвания, независимо от глупавите му извинения. През тези пет години брачен живот Джеймс кроеше планове за състезания и се стремеше да се представи като достоен за подражание пример пред почитателите си, а Пола, обзета от несигурност, тръпнеше от очакване да се случи „нещо“. И когато то се случи, беше тъкмо според характера на съпруга й. Започнал бе публично връзка с една жена, а в изблик на момчешки възторг бе изповядал, че е влюбен в друга. Едната беше близка приятелка на Пола, която прекара на два пъти отпуската си с тях, но обектът на неговите непосредствени чувства беше неизвестен за нея — едно от тълпата лудеещи по скорости момичета, постоянни спътници на героите от състезанията. Още същия ден Пола опакова багажа си и си замина. Разводът им беше факт едва отпреди един месец.

Пола поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Мисис Стенли ли е на телефона? — Гласът беше мъжки с чуждестранен акцент.

— Да, аз съм. Кой сте вие?

— Името ми е Блек, но вие не ме познавате. Бих искал да ви видя.

Пола се поколеба. Часът беше 17:30 и тя се готвеше да замине при майка си за уикенда.

— Защо искате да ме посетите? Какво мога да направя за вас?

— Искам само да поговорим. Не изпадайте в паника, мисис Стенли. Не съм натрапник. Трябва да ви разкажа нещо от изключително значение, нещо във ваша полза.

— Какво искате да кажете? Да не сте юрист? — Тя изведнъж осъзна, че последният въпрос беше съвсем не на място, тъй като нямаше никой, който да умре и да й остави наследство. Единствената жива родственица беше майка й.

— Не, мисис Стенли, не съм адвокат. Приятел съм на баща ви. Кога мога да дойда?

— Какво ще рече приятел на баща ми? Баща ми е мъртъв.

— Знам това. Името Пьоленберг означава ли нещо за вас?

— Абсолютно нищо. Никога не съм го чувала. — За миг тя едва издържа на изкушението да му затвори телефона. Хавлията се плъзгаше по тялото й и тя почувства хлад.

— Позволете ми да ви посетя и ще ви обясня. Не споменавайте на никого за това. Не споменавайте и думата „Пьоленберг“. Мога ли да ви посетя утре преди обед?

— Не. Излизам извън града за уикенда. Защо не бива да казвам на никого за всичко това? Какво означава цялата тази мистерия, мистър Блек?

— Ще ви обясня, когато се видим. Ще ви обясня всичко, но трябва да ми се доверите. Какво ще кажете за понеделник преди обед в десет?

— Тогава отивам на работа. Почакайте за миг… да помисля. Защо не дойдете там? Около 11:30?

— Възможно ли ще бъде провеждането на дискретен разговор?

— Разбира се. Никой няма да ни безпокои. Момент, моля. Кажете ми само едно нещо… Казвате, че сте приятел на баща ми…

— В 11:30 понеделник ще бъда в службата ви — прекъсна я гласът от телефона. — Зная адреса. Довиждане, мисис Стенли. С нетърпение очаквам да ви видя.

Чу се щракване и линията даде свободно. Той бе прекъснал разговора. Пола постави телефонната слушалка на място и остана трепереща, придържайки хавлията върху себе си. Естествено, не беше уплашена. Тъкмо така казваше винаги за нея и Джеймс: „Нищо не би те стреснало, мила моя. Ти си истинска малка, корава варварка.“ Тази фраза винаги я бе дразнила, тъй като целеше да отбележи, че тя е в състояние да се справи с всичко, следователно той е свободен от каквито и да било задължения. Дори да беше така, този епитет „варварка“ я засягаше много дълбоко. Сякаш искаше с него да й напомни немския й произход. Джеймс считаше този факт за генетична грешка. Тя наистина бе родена в Германия, но я беше напуснала като съвсем малко дете. Англичанинът, избрал майка й за своя жена, я беше осиновил по законния ред и бе й дал своето име.