Винс Флин - Орион

Стивъкън не знаеше как да се отнася към нещата, които Ръдин му беше казал за Стансфийлд и Кенеди. Старият злобар нямаше никакви доказателства, но в същото време бившият специален агент допускаше, че ЦРУ са способни на всяко нарушение, в което Ръдин ги подозираше. Истината беше, че ЦРУ трябваше да се оправя с много калпави хора. Хора от онзи тип, с които при нормални обстоятелства никой не би пожелал да си има работа. Но проблемът беше, че ЦРУ не беше създадено, за да действа при нормални обстоятелства. Целта оправдаваше средствата. Те се свързваха с наркодилъри, оръжейни трафиканти, диктатори, тирани, терористи и гангстери. А когато си имаш работа с такива хора, няма как да не си изцапаш ръцете.

Благодарение на дразнещия характер на Ръдин Стивъкън почувства силна симпатия към Кенеди и ЦРУ. Част от него се надяваше Браун да не дойде тази вечер. Друга част обаче разчиташе да се срещне със стария конгресмен утре за обяд и да му каже, че нищо не е излязло. Да го остави с пръст в уста. Стивъкън се засмя в тъмнината, като си представи каква кисела физиономия ще направи Ръдин, когато чуе неприятната новина.

Нещо привлече погледа на Стивъкън. Той се взря в далечината и забеляза червена светлинка, която се появи за малко и изчезна. Миг по-късно отново светна, като светулка, летяща в мрака. Приближаваше се. Стивъкън чу тупкането на лапи по асфалта и в същото време подуши тютюна. Тютюн за лула. Браун пушеше лула предната вечер.

Съдията спря на няколко метра от него и на светлинката от лулата на Стивъкън му се стори, че забеляза самодоволство по лицето му.

— Добър вечер, господин съдия.

— Как сте, господин Стивъкън?

— Измръзнал. Закъсняхте тази вечер.

— Трябваше първо да събера някои неща за вас.

Стивъкън реши да не се здрависва.

— И какво имате за мен?

Браун се поколеба за миг.

— Ще ви дам един съвет. — Той бръкна в якето си и извади голям запечатан плик. — Не го отваряйте. Само го предайте на конгресмен Ръдин и му кажете, че не знаете какво има вътре. — Браун даде плика на Стивъкън и добави: — В никакъв случай не му казвайте откъде сте го взели. — Той го погледна в очите. — Човекът, който ми даде информацията, изчезна вдън земя преди две седмици. Предполагам, че е мъртъв.

Браун не даде на Стивъкън възможност да отговори. Обърна се и на тръгване каза:

— Не си усложнявайте живота и се отървете от плика колкото се може по-скоро. Конгресменът Ръдин знае какво да прави с нея.

Зейнал от изненада, иначе приказливият Стивъкън стоеше безмълвен с плика в ръка, загледан в отдалечаващия се Браун. Когато съдията беше вече достатъчно далеч, за да не го чуе, Стивъкън промърмори:

— Благодаря.

Имаше усещането, че е бил използван, че с него си играят. Но дължеше на Кларк твърде много.

Белият дом, петък вечерта

Лимузината наближаваше сградата на Белия дом, докато навън се спускаше мракът. Рап не обичаше да идва тук — прекалено много камери и журналисти имаше. И прекалено много приказливи хора. Освен това със сегашния си външен вид той изглеждаше по-скоро като някой, който се кани да нападне президента, а не да се срещне с него. Още не беше приел мисията окончателно, но знаеше накъде вървят нещата. Щеше да бъде бързо проникване и поради тази причина искаше да бъде с брада. Поне докато разбере какво ще е прикритието му. Ако трябваше да прекоси пустинята и да се преструва на номад, брадата щеше да му е необходима. Няколко дни не я беше бръснал и тя вече беше доста плътна. Беше облечен в черното си кожено яке и за да се впише поне малко в пейзажа, беше сложил на главата си синя бейзболна шапка с емблемата на Тайните служби.

Когато лимузината спря пред югозападната порта на Белия дом, Кенеди се приведе към него:

— Забелязал ли си, че президентът крачи напред-назад, когато е объркан и изнервен?

Рап са замисли. Помнеше как президентът стои изправен на едно място по време на срещите, но не и как крачи.

— Забелязал съм, че доста време стои прав.

— Стои, защото гърбът му създава неприятности — отвърна тя със спокоен, някак клиничен тон. — Това не означава, че е ядосан. Когато закрачи, тогава наистина е бесен.

Кенеди често посещаваше Белия дом и лимузината беше пропусната през солидната порта без оглед на пътниците. Преди колата да спре, Рап се обади:

— Мислиш ли, че сега ще крачи?

Кенеди отегчено извъртя очи:

— Мисля, че това ще го вбеси както никога досега. — Лимузината спря под навеса на западната служебна автомобилна алея. — Добре, че срещата ни е в Оперативната зала. Там ще може да крещи, докато прегракне, и никой няма да го чуе.